Мълчанието на агнетата

Зад писалището срещу асансьора седеше сержант, а от джобчето на куртката му висеше карта с неговото име: Ч. Л. Тейт.

— Никаква преса — заяви той, щом зърна Старлинг.

— Не съм от пресата.

— От хората на Главния прокурор ли сте? — попита, след като разгледа картата и.

— Току-що се разделих със заместник-главния прокурор Крендлър.

Той кимна.

— Всички искат да зърнат доктор Лектър. Често не се среща такова чудо, слава богу. Преди да се качите, ще трябва да се обадите на доктор Чилтън.

— Току-що се видяхме отвън. Тази сутрин работихме заедно в Балтимор. Тук ли да се регистрирам, сержант Тейт?

Сержантът смукна бързо въздух.

— Да, при мен. Такива са правилата, госпожице. Посетителите трябва да оставят тук оръжието си — и полицаи, и всички останали.

Старлинг кимна. Изпразни пълнителя от пистолета и сержантът с удоволствие наблюдаваше как пръстите и боравят с оръжието. Подаде му го с ръкохватката напред и той го заключи в чекмеджето.

— Върнон, изпрати я догоре.

Набра три цифри на телефона и съобщи името и в слушалката.

Асансьорът, придобивка от двайсетте години, заскърца към най-горния етаж. Отвори се към площадка на стълбище и малък коридор.

— Ей, там отсреща, госпожице.

На опушеното стъкло на вратата пишеше: ИСТОРИЧЕСКО ДРУЖЕСТВО НА ОКРЪГ ШЕЛБИ. Почти целият най-горен етаж на кулата представляваше една осмоъгълна стая, боядисана в бяло, с добре излъскан дъбов паркет, лъхащ на паркетин. Поради оскъдната мебелировка стаята имаше аскетичен, църковен вид. Сега изглеждаше далеч по-добре, отколкото по времето, когато е служела за канцелария на съдебния пристав.

Дежурните бяха двама униформени пазачи от Департамента на затворите на Тенеси. Когато Старлинг влезе, по-дребният стоеше прав до бюрото. Вторият седеше на сгъваем стол в отдалечения край на стаята, с лице към вратата на една килия. Той вардеше задържания да не се самоубие.

— Упълномощена ли сте да разговаряте със затворника, госпожице? — попита дребният. На картата с името му пишеше Т.У.Пембри, а на бюрото му имаше телефон, две полицейски палки и флакон с нервопаралитичен газ. В ъгъла зад гърба му Старлинг зърна дълъг двузъбец за приковаване на затворниците към стената.

— Да. Разговаряла съм с него и преди.

— Знаете правилата, нали? Няма да минавате отвъд преградата.

— Знам.

Единственото цветно петно в стаята бе полицейската пътна бариера — магаре на ярки оранжеви и жълти райета с кръгли жълти мигащи лампи, в момента изключени. Беше поставена върху излъскания под на метър и половина от вратата на килията. На стояща закачалка току до нея висяха хокейната маска и нещо, което Старлинг виждаше за пръв път — така наречената канзаска жилетка. Изработена от дебела кожа, с двойно закопчаване на китките към кръста и катарами на гърба, това е може би най-сигурната усмирителна дреха в света. Маската и черната жилетка, провесени на закачалката, изграждаха тревожна композиция на фона на бялата стена.