Мъжки игри

Към „Петровка“ двамата пътуваха всеки със своята кола — Коротков отпред, Баглюк след него. Докато крачеха по дългите коридори на зданието на Градското управление на вътрешните работи, журналистът се опитваше да заговори Юра, но той гневно мълчеше и само ускоряваше крачка. Сякаш Искаше колкото може по-бързо да се отърве от този неприятен човек. Отвори вратата, която водеше към кабинета на Мелник, и буквално натика вътре Валентин.

— Ето, Владимир Борисович, запознайте се, моля. Валентин Баглюк, автор на прочутата публикация „Трупове на бунището“. С него току-що бяхме в Бюрото за съдебни експертизи и си изяснихме, че записите на признанията на Никита Мамонтов са били фалшифицирани.

— Тоест как? — бавно попита Мелник, като стана от стола си и направи крачка към тях.

— Мамонтов наистина си е признал за убийството, извършено преди година и половина. Но не е казвал нито дума в смисъл, че съм го вербувал.

— И откъде ви хрумна това на вас, господин журналист? — навъси се началникът.

— На господин журналиста това му е хрумнало, след като е прослушал записа, който са му пробутали — отговори Коротков, сякаш самия Баглюк го нямаше. — Но са му пробутали абсолютен фалшификат, а нали е бил махмурлия, той нищо не е забелязал.

— Седнете — кратко каза Мелник. — И разкажете всичко поред. А вие, Юрий Викторович, можете да си вървите.

Коротков излезе. Вярно, искаше му се да послуша, но прекалено неприятно му беше да се намира в компанията на Баглюк, заради небрежността, на когото го бяха сполетели толкова неприятности. Както обикновено, Коротков веднага тръгна не към своя кабинет, а към Настя. Каменская изглеждаше бледа и недоспала, очите й се бяха зачервили може би от умора, а може би — от изпълнилия кабинета цигарен дим.

Юра се тръшна на един стол, без дори да си съблече якето.

— Край, Аска, видях сметката на журналиста!

Настя вдигна към него измъчен поглед, в който липсваше дори обичайното приятелско съчувствие.

— Как успя?

— Експертите са установили, че записът е фалшифициран. Първата част на текста е изговорена от самия Мамонтов, а втората — от съвсем друг човек, който е имитирал гласа му. Супер, а? Домъкнах тоя глупак Баглюк при Господаря, нека сега се оправдава.

— Но на какво се радваш? — попита Настя, сякаш нищо не бе разбрала.

— Как на какво? Че всичко свърши. Сега никой няма да ме обвини в изтичане на секретни сведения и в разгласяване на името на източник. Камо ли пък, че съм имал интерес от смъртта на Мамонтов.

— Но някой е имал интерес. Нищо не е свършило, Юрик, всичко едва сега започва. Кой е свършил цялата тази работа? Кой е записал признанието, фалшифицирал го е, занесъл го е на журналиста и е убил момчето. Кой? И защо? Теб ли искат да провалят? Или замисълът е свързан с нещо друго?