Мъжки игри

— Е, и какво? Къде виждаш връзката?

— Не знам. Но трябва да има връзка.

— От къде на къде?

— Разбираш ли… Само че не се смей и не ме наричай идиотка, става ли? Спомняш ли си, че ти разказвах за едни научни разработки в областта на серийните убийства?

— Дето се разправяше за някаква Програма, която била защитена от не знам какво си, така че било невъзможно убиецът да бъде заловен, докато не изтрепел всички нещастници, които си е планирал?

— Да, нещо такова. Та значи аз се срещнах с автора на тези разработки.

— Но защо?!

Веждите на Коротков се повдигнаха, очите му сякаш изскочиха от орбитите си от смайване, той дори зяпна от изненада.

— Защо си се срещала с него? Да не би да вярваш в тези бабини деветини?

— Юра — тя се намръщи от досада, — нали се разбрахме: без емоции, ако обичаш. Първо ме доизслушай, после ще се изкажеш.

— Добре де, добре — примирително каза той, — само че все пак не разбирам защо…

— Юрка! Нищо няма да ти разкажа, ако… — заплаши го Настя.

— Край, виж, запуших си устата. Дай буркана с кафето, аз ще го направя, а ти говори, учена жено.

— Авторът на научните разработки — професор Самойлов — започна да преглежда данните за рождените дати, за датите на гибелта и за местата, където са били открити труповете на удушените. И след час и половина започна да ме ругае, задето съм била фалшификатор и съм го разигравала.

— Не разбирам… — проточи Коротков, който бъркаше захарта в чашите. — Къде тук е намерил фалшификация, да не говорим за разиграване?

— И аз не разбрах веднага. Оказа се, че в съответствие с неговата методика е излязло, че първите две убийства са извършени от различни хора. А аз нали му бях казала, че става дума за серия от седем убийства? Той обаче прегледа данните и заяви, че това не е никаква серия и аз просто го будалкам.

— Не ти него, а той тебе будалка — ядоса се Коротков, — а ти сега го преживяваш. Как да не е серия, като си е точно серия!

— Недей кипва, още е рано. Тръгнах си от него напълно озадачена, нищо не разбирах и започнах да се съмнявам в науката. Това беше в петък. А в неделя отидох в болницата при Денисов.

— При кого?! Ей, ама ти да не си полудяла? — разкрещя се Коротков. — Защо си се помъкнала при него? Малко ли ти бяха миналогодишните неприятности?

— Тихо, тихо — тя успокояващо го погали по ръката, — не викай, ще събереш всички любопитни. Денисов беше тежко болен, в понеделник му предстоеше операция, която той не се надяваше да преживее, и просто искаше да се сбогува с мен.

— Да се сбогува, а? — Коротков сниши глас, но ядът му не намаля. — Хайде де, че той ще надживее всички ни, тоя мафиот. Сигурно пак е искал да те набърка в нещо, нали?

— Естествено. — Настя се усмихна. — Денисов не може да живее без това. Именно той ми каза като прощален подарък, че в някаква фирма неотдавна бил убит ръководителят на службата за сигурност, а известно време преди това оттам напуснал служител, който също не след дълго бил убит, и то убит преди гореспоменатия ръководител. С други думи напусналият служител не е убил ръководителя. Но между тези две убийства имало връзка.