Мъжки игри
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #17
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Мъжки игри». Краткое содержание книги:
Когато Програмата беше готова и мина през всички етапи на утвърждаване, те се заеха с организирането на нейното изпълнение. Василий Валерианович искаше да стане ръководител на „своята“ част и се наложи доста дълго да се бори за това място. Колкото и да е смешно, на него като автор и идеолог предложиха длъжността заместник-ръководител на цялата Програма и му възложиха сферата на подбора и разпределянето на кадрите. Разбира се, това беше ласкателно и престижно, но абсолютно излишно за Василий Галузо. Той искаше да ръководи секретната част на Програмата. Възразяваха му, убеждаваха го, че човекът, родил идеята и оглавил работната група по разработката на Програмата, не може да бъде назначен на длъжност, по-ниска от заместник-ръководител по кадрите или по финансите. Галузо се съпротивляваше, кълнеше се, че не е честолюбив и не се стреми да става голям шеф. В края на краищата стигнаха до компромис и назначиха Галузо за заместник-ръководител на цялата Програма и по съвместителство — за отговарящ за петия, „секретния“ отдел. Това напълно задоволи Василий Валерианович.
Той незабавно извика Боровков и му предложи да заеме длъжността негов заместник по петия отдел на Програмата.
— Не знам, Вася — усъмни се Виталий Аркадиевич. — Ние с тебе не сме специалисти в тази област. Трябва ти друг заместник, човек от милицията или от контраразузнаването.
— Глупости! — отсече Галузо. — Професионалистите трябва да вършат работата, а ще ги ръководят политиците. Това са азбучните правила на науката за управлението. Един добър педагог не е задължително да става за добър министър на образованието. Защото педагог е една професионална квалификация, а министър е съвсем друга. И после, Виталий, аз имам една идея, която мога да доверя само на тебе. В нашия пети, „секретен“ отдел на Програмата ще има още една, съвършено секретна част. Реализирането на тази част ще ни позволи да припечелим малко пари — така, мъничко, колкото за подаръчета на женорята, но това не е най-важното. Най-важното е, че ние с тебе никога няма да се чувстваме беззащитни и безпомощни.
След като изслуша Василий, Боровков не можа да не се възхити на далновидността и абсолютния цинизъм на приятеля си. И веднага предложи своя близък познат Григорий Иванович Стоянов за длъжността началник на учебния център за подготовка на резиденти. Стоянов неотдавна беше се пенсионирал, имаше почти четвъртвековен стаж в криминалната милиция и беше още достатъчно млад — само на петдесет и две. Боровков смяташе, че може да разчита напълно на Григорий Иванович.
Работата е там, че Стоянов бе работил, макар и в криминалната милиция, но твърде далеч от „Петровка“ 38 — дълги години се бе занимавал с оперативното обслужване на хотелите на „Интурист“. Беше започнал от редови оперативен работник, а бе приключил трудовата си дейност като заместник-началник на районно управление на вътрешните работи по оперативната работа. Можем само да се досещаме колко много му дължеше в онези времена Комитетът за държавна сигурност, на който Гриша Стоянов постоянно и безпогрешно бе давал сведения за проститутките, които можеха и трябваше да бъдат вербувани, както и за онези, които можеха да подведат КГБ, да провалят някоя работа или пък да се продадат и на врага. Но Стоянов бе помагал не само на „големия брат“, той никога не бе забравял и себе си. В неговата каса се бе натрупала доста дебела папка с досиета на партийни и съветски функционери, които при контактите им с чуждестранни гости, пристигнали в Москва, бдителният Григорий Стоянов бе забелязал да завързват приятелства, далеч не в името на дружбата и сътрудничеството със страните от социалистическия лагер. Стоянов не беше човек, който дълго държи камък в пазвата си, той изчакваше съвсем малко, после отиваше при съответния функционер и се уговаряше с него с добро. Приятното лице, откритата усмивка и стройната фигура на офицера от милицията предразполагаха към него дори онези, които в първия момент изпитваха остро желание да го убият. И то незабавно. Нещо повече — докато уличените на местопрестъплението граждани отначало просто плащаха на Стоянов с пари, после сред тях се намериха предприемчиви хора, които проявиха здравомислие: щом един милиционер е взел подкуп, значи можем да го смятаме за стабилно свой човек, а щом е така — защо трябва да плащаме за мълчанието му постфактум, след като можем редовно да му плащаме за съдействието. Нещо като да си вземеш на щат оперативен работник.