Когато боговете се смеят

— Това и кон го разбира — сопна се Юра. — За да ме съжалиш. Всеки човек се нуждае от съчувствие.

— Добре. А ако не изневеряваше на жена си Лялка, а просто се срещаше с Людмила, щеше ли да ти бъде нужно моето съчувствие?

— Че за какво? На какво да съчувстваш в такъв случай? Всичко е честно, всичко е нормално. Не разбирам обаче накъде биеш.

— Сега ще разбереш. Я си спомни, любезни ми началнико, случвало ли се е поне веднъж да дойдеш при мен и да кажеш: „Ася, аз съм подлец, аз съм гад — ожених се, обещавайки на съпругата си райски живот и страстна любов чак до гроба, и не удържах на думата си, аз я мамя, а тя ми вярва. Нямам мъжеството да й призная, че вече не я обичам, че някога съм сгрешил и сега съм разбрал грешката си. Аз съм страхливец и съответно измамник. И на Людмила изневерявам, защото периодично изпълнявам съпружеския си дълг и в семейното ложе с Лялка. Аз съм лош човек и постъпвам зле“.

Коротков замислено мълчеше, обвит в дима от цигарата си.

— Хайде, кажи де, Юрасик, случвало ли се е такова нещо, или не?

— Добре де, не се е случвало — отговори той някак неуверено. — И какво от това? Защо да ти говоря такива неща? Какво, да не би сам да не ги разбирам?

— А, именно, слънце мое. Ти ми говореше съвсем други неща. Че Лялка не разбира твоята милиционерска душа, че характерът й е станал лош, че е станала съвсем непоносима, че започва да ти крещи и по най-дребния повод и не иска да се съобразява със спецификата на работата ти. Ти създаваше друга реалност, такава, която да ти е удобна, защото реалността, съществуваща в действителност, ти е била неприятна и ти, съзнателно или подсъзнателно, си се стремял да я заменяш с друга, по-приемлива. Прекалено сложно ли обяснявам?

— Не съм тъп — каза ядосано Коротков. — Я премини към Фена, не е нужно повече да поучаваш началството си.

— О, най-сетне си спомни, че си началник! — разсмя се Настя. — А колкото до Фена, на първо място трябва да си спомним, че той най-вероятно е психично болен. Или е здрав, но има невероятно своеобразно мислене и съждения. На прага на двайсет и първия век той пише и подхвърля писма до обекта на неземната си страст и тайно раздава правосъдие на хора, които не споделят високото му мнение за Медведева. Това според теб нормално ли е?

— Абе ясно е, че е откачен, нали вече го разбрахме. И сега да не искаш да ми кажеш, че откачените не се стремят към общуване, че нямат приятели? Ами че аз ще ти приведа хиляда примера как откачени типове се стараят да натрапят своята изопачена реалност на всички наред и как пишат писма до вестниците, и как разправят глупостите си на първия срещнат по улицата. И на тях им се иска да споделят своите съображения. Не, не си убедителна.

— И историческите примери ли не те убеждават? Спомни си колко пъти сме си имали работа с маниаци убийци и нито един от тях, между другото, не е изпитвал потребност да разказва на някого за своите подвизи. Нито един не е имал приятели, нито един от тях не е споделял впечатленията и преживяванията си след поредното убийство. Те дори не си водят дневници, защото не изпитват нужда да създават втора, удобна за тях реалност. Тяхната реалност е една, с едно измерение и абсолютно правилна. Според тях самите, разбира се. Те убиват, защото ТАКА ТРЯБВА, и нямат и не могат да изпитват никакви угризения на съвестта и съмнения в собствената си правота. Колкото до онези луди, за които ти току-що говореше, те не търсят съчувствие и общуване, а се опитват да ни натрапят своята реалност, защото вярват в нея и смятат, че всички останали трябва да вярват в нея. Те искат да спасят обществото от катастрофа, от някакви там излъчвания или престъпни опити. Друг е въпросът, че това е въображаема реалност, но тя е единствената за тях и те не изпитват нужда да създават друга, за да изглеждат по-добре в собствените си очи или в очите на околните. Сигурни са, че са прави, и не се нуждаят от ничие одобрение. И маниаците убийци не се нуждаят от хорското одобрение — те сами са си съдници, сами вземат решения и сами ги изпълняват. И с никого не споделят.