Кралят

Добре тогава. Лоботомията можеше да почака.

Вместо това Сола насочи вниманието си към мястото под ребрата, меката плът, която предпазваше бъбреците и далака му. Пак и пак, докато той не опита нова защитна поза. И ето че отново дойде ред на главата – този път още по-силно, докато не я обля пот, макар да беше, кажи-речи, гола, а температурата на въздуха беше около десетина градуса.

Отново.

И отново.

И отново.

Навсякъде, където откриеше незащитено местенце.

И колко странно – докато го пребиваше, силата ѝ беше безгранична; беше като обсебена, нараняванията ѝ бяха останали на заден план, отстъпили място на по-висша цел – собственото ѝ оцеляване.

Никога досега не бе убивала. Крала? Откакто бе навършила единайсет години. Лъгала, когато се налагаше? Аха. Прониквала на цял куп места, без да са я канили? Неведнъж.

Но смъртта винаги ѝ се бе струвала ниво, до което не искаше да стига. Както хероина за пушещия марихуана, смъртта бе последното стъпало и минеш ли веднъж тази граница... Е, тогава наистина ставаш престъпник.

Ала въпреки това няколко минути, часа или пък дни по-късно… тя стоеше над окървавена купчина, която само допреди малко беше човек.

Напълни дробовете си с въздух и отпусна ръка. Докато силата се отцеждаше от нея, хватката ѝ около веригата се охлаби – железните брънки се развиха от юмрука ѝ и се свлякоха на пода със съскащ звук.

– Размърдай се – прошепна тя, останала без дъх. – Трябва да се размърдаш.

Исусе… когато се молеше да оцелее, и през ум не ѝ бе минало, че Бог ще ѝ даде силата да наруши една от десетте му заповеди.

– Размърдай се, Сола. Трябва да се размърдаш.

Виеше ѝ се свят, повдигаше ѝ се, главата я болеше така, че зрението ѝ от време на време се замъгляваше, ала тя си заповяда да помисли.

Ботуши. Щеше да има нужда от ботуши – в снега те бяха по-важни от панталони. Затърси трескаво наоколо и вдигна първия, който намери… само за да го изпусне веднага.

Кръв. Цялата беше обляна в кръв, особено дясната ѝ ръка.

Избърса длани в разпокъсаното си яке и отново се зае за работа. Единият ботуш. После другият. Връзките – мокри, но с двоен възел.

Обратно при жертвата си.

Поспря за миг, за да попие кървавата гледка.

Господи, още много, много дълго щеше да го вижда всеки път щом затвори очи.

При положение че оцелееше.

Прекръсти се, след което коленичи до мъжа и опипа дрехите му. Пистолетът, който откри, бе направо дар от бога, също като айфона, който… мамка му, имаше парола. А и нямаше сигнал, макар че това може би щеше да се промени, когато излезе от мазето.

Всичко, от което се нуждаеше, бе функцията спешно повикване, след което можеше да изхвърли апарата.