Кралят

Рот отново закрачи напред и погледът му се спря върху Енох, който (както винаги) бе пръв в редицата с облечени в сиво мъже.

– Моите почитания, Ваше Величество – каза благородникът с тон, сякаш бе церемониалмайстор. – И на вас, кралице моя.

– Енох. – Рот плъзна поглед по редицата придворни. Дванайсетимата мъже бяха подредени според мястото си в йерархията, така че последният едва бе преминал през преоб­разяването си, син на семейство с много благородна кръв и ограничени възможности. – Как си.

Не че го беше грижа. Далеч повече се интересуваше кой от тях бе разстроил неговата възлюбена. Несъмнено бе един от тях, а може би и всичките – тя нямаше свои лични прис­лужнички, така че тези мъже бяха единствените в двора, с които имаше някакъв контакт.

Какво бе казано? Кой го бе казал?

С немалка доза агресия Рот продължи напред, поздравявайки всеки един, както повеляваше етикецията. Тази отколешна традиция – да ги поздрави лично, един по един, пред очите на всички събрали се – бе признание и потвърждение на положението на съветниците в двора, доказателство за тяхната значимост.

Спомняше си как баща му прави съвсем същото. Само че той като че ли действително ценеше отношенията със своите придворни.

В тази нощ, повече от всеки друг път, синът му изобщо не беше като него.

Кой беше…

В първия миг си помисли, че неговата възлюбена се бе препънала и се нуждае от повече от силата му. Уви, не опората си бе изгубила тя за миг. А равновесието…

Напълно.

Усещането, че го дърпат за ръката, го накара да обърне глава тъкмо навреме, за да види как то се случва пред очите му – да види как неговата шелан се олюлява и полита назад.

С вик той протегна ръце, за да я улови, ала не бе достатъчно бърз.

Докато тълпата ахваше като един, Ана падна на пода, вдигнала невиждащи очи към него, изражението ѝ – празно като огледало, пред което не стои никой, кожата ѝ – още по-бледа, отколкото в покоите им.

– Ана! – изкрещя Рот, докато се свличаше до нея. – Ана…!