Кралят

– Ни най-малко. – Ана го бутна лекичко, остави гребена и се изправи. – Облечена съм в червеното кадифе, което толкова обичаш. Как може да ми е студено?

За миг Рот почти забрави притесненията си. Тя бе същинско видение, обгърната в този тъмен, наситен цвят; златната нишка в корсажа улавяше светлината от огъня. Грееха и рубините ѝ – тази вечер носеше пълния комплект, скъпоценни камъни проблясваха в ушите и около шията ѝ, по пръстите и около китките ѝ.

И все пак, колкото и лъчезарна да бе хубостта ѝ, нещо не беше както трябва.

– Изправи се, хелрен мой – каза тя. – И нека се присъединим към празненството, където всички те очакват.

– Могат да почакат още малко. – Рот нямаше никакво намерение да отстъпи. – Ана, говори с мен. Какво не е наред?

– Прекомерно се безпокоиш.

– Прокърви ли? – попита той с напрегнат глас. Което би означавало, че в тялото ѝ не расте нов живот.

Тя положи изящна ръка върху корема си.

– Не съм. И се чувствам… съвсем добре. Наистина.

Рот присви очи. Разбира се, имаше и друго, което би могло да ѝ тежи.

– Да не би някой да се е държал жестоко с теб?

– Никога.

Тук вече наистина лъжеше.

– Ана, наистина ли мислиш, че може да се случи нещо, без аз да узная за него? Прекрасно си давам сметка какво се случва в двора.

– Не се главоболи заради тези слабоумници. Аз не го правя.

Възхищаваше се на нейната издръжливост. Но храбростта ѝ не беше нужна – ако само можеше да открие кой я измъчва, щеше да се погрижи за това.

– Вярвам, че отново трябва да направя изявление относно слуховете.

– Недей да казваш нищо, обич моя. Станалото – станало. Не можеш да го върнеш назад. Да се опиташ да заглушиш всеки упрек и всяка забележка към мен, ще доведе до празен двор.

Всичко бе започнало в онази нощ, когато му я доведоха. Той не бе спазил правилата на протокола и въпреки че желанията на краля бяха закон за расата, имаше и такива, които не одобряваха много неща: това, че не я бе съблякъл. Че ѝ бе подарил комплекта рубини и пръстена на кралицата… а след това сам бе извършил обвързването. Че незабавно я бе настанил тук, в личните си покои.

Публичната церемония, на която се бе съгласил, изобщо не бе успяла да уталожи недоволството на злодумците. И дори година по-късно, те все още не бяха приели неговата шелан. Никога не бяха груби с нея в негово присъствие, разбира се… а Ана не искаше да му каже и дума за онова, което се случваше зад гърба му.

Ала той твърде добре познаваше миризмата на тревогата и депресията ѝ.