Нишката на покварата

Обикновено не променяше цялото си тяло, освен ако това не бе абсолютно наложително. Този път обаче бе направила изключение.

Побиха я внезапни тръпки на отвращение. Тази форма, тази кожа вече беше омърсена. Саран Иктис Марул щеше да бъде заличен, а заедно с него и част от спомените му.

Откъде можеше да знае, че ще изпратят Кайку, за да се срещне с него? Защо точно нея — от всички жители на Лоното? Макар че бяха разделени от пет години, проклетото привличане към нея не изчезваше, независимо от облика й, а ето че сега се засили от простия факт, че в момента беше мъж, а Кайку беше все така красива, както и преди. Искаше й се никога да не беше спасявала живота на девойката. Цената се бе оказала прекалено висока.

С течение на времето обаче си каза, че можеше да не й разкрива истината. Промяната на облика й си беше нейна привилегия и Саран нямаше чувството, че ще я измами, ако я излъжеше за миналото си. После, когато Кайку му беше казала какво мисли за Асара, решението му узря окончателно. Девойката никога не трябваше да научава истината.

После дойде моментът на любовните ласки; ала тялото му го предаде, както бе направило и тялото на Асара преди време. Желанието да отнеме дъха й, да проникне вътре в нея бе по-силно от онова, което можеше да й предложи любовният акт. На някакво първично ниво той искаше да я погълне, да възвърне изгубената част от себе си и да асимилира цялото й същество. Отново бе изгубил контрол.

Бе разрушил всичко. Познаваше Кайку прекалено добре; тя бе изключително упорита в гнева си, както и във всичко друго. Никога нямаше да му прости. Лъжата, която му изглеждаше благородна навремето, сега му се струваше отвратителна в очите на Кайку. Колко беше жалка — непрекъснато променяше облика си, като се надяваше, че така ще изтрие предишните грешки. Създание без сърцевина, без душа, което крадеше своята същност от другите, а отвътре бе празно и банално.