Невиждани академици
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Discworld #37
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Архонт - В ООД
- ISBN: 9789544221034
- Переводчик: Катя Анчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Невиждани академици». Краткое содержание книги:
- Искам да открия банкова сметка, ясно ли е?
Пет минути по-късно тя излезе с лъскава спестовна книжка и приятния спомен, как скъпарският на вид човек зад скъпарското си на вид бюро в тази скъпарска на вид сграда я беше нарекъл мадам, и се наслаждаваше на това усещане докато не се сблъска с реалността, че мадам най-добре да запретне ръкави и да се захваща с работата си.
А имаше доста работа. Тя правеше пайове поне за един ден напред, за да може да узреят, а апетитът на Господин Лут снощи беше опустошил килера и. Поне нямаше да трябват много паеве за тая нощ. Дори и магьосниците не си поръчват пай след банкет.
Ах, да, банкетът, замисли се тя, докато дъждът подгизваше палтото и. Банкетът. Тя трябваше да направи нещо за този банкет. Понякога ако искаш да идеш на бала, трябва сама да си станеш фея кръстница.
А имаше няколко препятствия изискващи докосване на вълшебна пръчица. Г-жа Уитлоу действително поддържаше един вид апартейд между Нощната и Дневната Кухни, все едно един етаж променяше това коя си ти. Следващата трудност беше, че що се отнася до университетските традиции, Гленда нямаше подходяща фигура за да сервира на тържествени събития, особено на такива с външни посетители. И, последно, Гленда нямаше нужния темперамент за да сервира на тържествени събития. Не че не можеше да се усмихва; тя беше напълно способна да се усмихва, стига да е предварително предупредена, но страшно мразеше да се усмихва на хора, които всъщност заслужаваха по-скоро да ги пернеш през ушите със салфетката. Мразеше да отнася чинии с недовършена храна. Винаги и се налагаше да потиска порива си да каже примерно: „Защо изобщо си пълните чинията, като не смятате да ядете?” или „Гледайте сега, оставили сте повече от половината, а то е по два долара килото” или „Разбира се, че ще е изстинало, след като вместо да си гледате яденето се задявате с дамата отсреща”, или ако нищо друго не помогнеше „Дечицата в Клач, нали знаете...” - това последното тя го беше прихванала от майка си, нищо че явно значителна част от него си остана за нея пълна тайна.
Мразя храна да отива зян, мислеше си тя вървейки по каменния коридор към Нощната Кухня. А такова нещо не ставаше, ако знаеш кое как е в кухнята и ако тези които ядат, имаха приличието да възприемат храненето насериозно. Тя се усещаше, че мислите и нещо се щурат. От време на време си вадеше вестника от торбата за да погледне пак снимката. Наистина се беше случило и ето ти го доказателството. Но странна работа: всеки ден се случваше все нещо толкова важно, че да излезе на първата страница. Как нямаше поне веднъж като си купи вестника, да вземат да напишат: „Извинявайте, ама днес не се е случило нищо интересно”. А утре, колкото и да е чудна тази картинка, с нея ще увиват риби и наденички и всички ще са забравили за нея. Толкова по-добре, с една грижа по-малко.
Някой се прокашля учтиво. Тя позна, че е Лут, който кашляше толкова учтиво, колкото изобщо е възможно.
- Да, Господин Лут?
- Господин Трев ме изправи да донеса това писмо за Госпожица Жулиета, Госпожице Гленда, - Лут очевидно я беше чакал край стъпалата и подаде писмото сякаш беше двуостър меч.
- Боя се, че още не е дошла, - отговори Гленда и Лут я последва по стъпалата - Но ще го оставя на ей онази полица, където тя няма как да не го види, - тя погледна Лут и видя как очите му са приковани към рафтовете с пайовете - Ах да, аз май съм направила един ябълков пай повече от поръчаното. Чудя се, не би ли могъл да ми помогнеш с изнасянето му от тук?
Той и се усмихна благодарно, взе пая и си отиде забързано.
Останала отново сама, Гленда се загледа в плика. Беше от най-евтините, от онея, които все едно бяха направени от рециклирана тоалетна хартия. И кой знае как и се стори, че той сам си се увеличи. Непонятно защо, тя се усети да си спомня, че лепилото на тези пликове беше толкова калпаво, че като се опре до залепването им, може би най-добре да имаш наистина силна хрема. Всеки можеше да го отвори, да прочете каквото има вътре, да го залепи пак с малко ушна кал и никой нищичко няма да усети.
Да но това щеше да е много лоша постъпка.
Гленда премисли същата тази мисъл поне петнадесет пъти, докато Жулиета най-сетне пристигна в Нощната Кухня, закачи си палтото на куката и си сложи престилката.
- На омнибуса имаше един човек, той четеше вестник, там имаше картинка и аз бях на нея, - сподели възбудено тя.
Гленда кимна и и подаде нейния вестник.
- Е да, като гледам, аз съм си, - заключи Жулиета навела глава настрани - И с’а к’во ш’ пра’им?
- Отвори проклетото писмо! - изкрещя Гленда.