Невиждани академици
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Discworld #37
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Архонт - В ООД
- ISBN: 9789544221034
- Переводчик: Катя Анчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Невиждани академици». Краткое содержание книги:
- К’во? - стресна се Жулиета.
- Ами, ъъъ, Трев ти е пратил писмо, - обясни Гленда, грабна го от лавицата и й го подаде - Защо не вземеш да го прочетеш ей сега веднага?
- А, той сигурно нещо се бъзика.
- Не! Защо просто не го прочетеш веднага? Аз не съм се опитвала да го отварям!
Жулиета взе плика. Отвори се общо взето сам. Злата страна на Гленда отбеляза, че то почти си е нямало лепило! Можеше ей така просто да си го отворя!
- Не мога да чета като ми дишаш така във врата, - оплака се Жулиета.
След известно време мърдане на устни тя каза:
- Нещо не схващам. То са все едни дълги думи. Ама пък много сладки заврънкулчици. Ей тук пише, че съм била като слънчев ден. Ама к’во иска да каже? - тя напъха писмото в ръцете на Гленда - Айде, прочети ми го, Глендинка, а? Нали знаеш, че не ме бива с разните му там чужди думи.
- Е, аз съм малко заета, - каза Гленда - но щом като е за тебе.
- За пръв път имам писмо, дето да не е само с печатни букви, - похвали се Жулиета.
Гленда седна и зачете. Жизненият и опит с това, което дори и тя наричаше блудкави любовни романчета, изневиделица даде плод. Писмото изглеждаше все едно някой беше отворил кранчето на поезията, забравил го беше така и си беше заминал на ваканция. Но пък какви чудесни думи имаше! Имаше я например думата „възлюбена”, което беше сигурен белег, както и доста нещо за цветя, а също доста нещо, приличащо на умоляване, но увито в едни много накъдрени букви. След някое време тя извади кърпичката и си повя с нея като с ветрило.
- Е, к’во казва? - подкани я Жулиета.
Гленда въздъхна. Откъде да започне? Как да и обясняваш на Жулиета за сравнения, метафори и поетична волност, всичкото това увито в чудесен засукан почерк? Тя се постара колкото можеше:
- Амииии, като опре до същината, казва ти, че много си пада по тебе, че си страшно парче, какво ще кажеш да излезете, обещава, че без разни такива. А отдолу има три малки кръстчета.”
- Ей, ама толкова е гооотинооо. Само си го представи, как е седнал да пише всичките тея думи само за мене. Истинска поезия само за мене. Като си легна ще го си сложа под възглавницата.
- Да, предполагам, че и той е имал нещо такова предвид, - заключи Гленда мислейки си: „Трев Младонадеждов поет? Друг път.”
Мехурът на Пепе беше пълен до пръсване, а той беше заклещен на тясно, ако не е твърде обидно да се опише така това да си легнал между Мадам и стената. Тя спеше. И величествено хъркаше, с онова традиционно хъркане в много части, известно на онея, постигнали щастието да го слушат всяка нощ, като кантата в „хръ-хръ-хррръх-пръц!”. И беше затиснала крака му. А в стаята беше тъмно като в рог. Той някак си успя да си измъкне крака, половината от който още спеше, и се зае с всеизвестното търсене на определена съдина, като го започна с настъпнаве на празно шише от шампанско, което се изтърколи на някъде и го остави проснат по гръб. Той напипа шишето в мрака, провери го дали наистина е празно, защото знае ли човек кога ще му излезе късмета, след което, понеже то си беше празно, той го напълни и го остави на нещо, което може и да беше маса, но с оглед на тъмнината и ошашавеността му, можеше да е било и мравояд.
Още някакъв звук влизаше в съзвучие с виртуозното изпълнение на Мадам. Това трябва да го беше събудило. Той си намери гащите с опипване и само от трети опит успя да ги навлече с крачолите отдолу, опаката страна отвътре и предницата отпред. Бяха малко студени. Това си беше проблем с микроризницата, която в крайна сметка си беше от метал. От друга страна обаче тя не жулеше и изобщо не се налагаше да я переш. Пет минути на огъня и ей я на толкова хигиенична, че повече здраве му кажи. Освен това във варианта на Пепе имаше и специална изненада.
И така, почувствал се във вид, в който да може да се изправи пред света, или поне пред онази му част, на която ще й стигне да вижда само горната му половина, той се закламбуца към вратата на магазина, проверявайки всяка бутилка по пътя си за наличие на течно съдържание. Колкото и да е странно, една бутилка порто беше оцеляла с 50 процента от вместимостта си. При буря се насочваш към най-близкия порт, помисли си той и си изпи закуската.
Вратата на магазина се тресеше. Беше снабдена с малък плъзгащ се отвор, през който персоналът да определя дали биха искали да пуснат обещаващия клиент, защото като си луксозен магазин като Гофна, не може да продаваш чак пък на всекиго. Чифтове очни ябълки изникваха в полезрението и пак изчезваха докато хората скупчили се отсреща се бореха за вниманието му. Някой извика:
- Тук сме да се видим с Бижу.
- Тя почива, - отговори Пепе.
Този отговор винаги вършеше работа и можеше да значи какво ли не.