Изкуството на лова

— Да.

— Защо?

— Защото наистина трябва да стигна Етугра.

— Ами качи се на кораб.

— Трябва да стигна бързо.

Драконът мълчеше. Грейнджър усещаше горещото му дихание върху лицето си. Миризмата на отровните пламъци изпълваше ноздрите му. Черните очи на дракона изглеждаха бездънни, ала същевременно му стори, че долавя в тях непоносима болка. Накрая драконът промълви:

— Ако ми махнат мрежата, ще избия целия екипаж.

— Не. — Грейнджър поклати глава. — Не мога да го позволя.

— Тези хора убиха дъщеря ми и продадоха месото ѝ за храна.

— Трябва да се закълнеш, че екипажът ще остане невредим.

— Не мога.

— Тогава ще умреш в лосотанската кланица.

— Смъртта е изход.

Грейнджър се наведе към мрежата и изръмжа ядосано:

— Не знаех, че твоят вид е толкова малодушен.

Огромната змия отвърна със сумтене, което можеше да е от гняв, а може би и от нещо като веселие.

— Не можеш да предизвикваш гордостта ми. Защото и без това не ми остана никаква.

— Предизвиквам разума ти — каза Грейнджър. — Сключи с мен сделка и живей. Задръж отмъщението си за друг ден.

Гърдите на дракона се повдигаха развълнувано.

— Не виждам какво общо има предизвикателството ти с разума. Но кажи ми, защо ти трябва толкова бързо да стигнеш до онзи град-затвор?

— Аз съм жертва на унмерска магия — призна Грейнджър. — В Етугра има един човек, който може да ми спаси живота.

Драконът отново потъна в мълчание.

— Не изглеждаш никак добре — каза след малко.

— Ти също не си в цветущо състояние — отвърна Грейнджър.

— Отговорът ми е не.

— Какво?

— Не ме е грижа, че ще умреш — отвърна летящото чудовище. — А и достатъчно страдах в тоя живот. Ако ме освободиш, ще изтребя екипажа или ще загина, докато се бия с тях.

Грейнджър изруга. Какво ли щеше да е необходимо, за да убеди това същество да живее? Вече се бе разделил с безценния унмерски щит, за да му купи свободата. А проклетата твар държеше да напусне този свят. Той поклати глава. Как да накара дракона да промени решението си?

— Ти си майка… — поде той.

— Бях майка.

— Ти изгуби дъщеря — започна наново Грейнджър. — Съжалявам за това. Но ако не ми помогнеш, аз също ще изгубя дъщеря си. Не мога да я опазя, ако съм мъртъв, а точно сега тя се нуждае от цялата защита, която мога да ѝ дам. — Вече му призляваше от отровните изпарения с мирис на сяра, полъхващи от устата и ноздрите на чудовището. Забеляза обаче, че драконът го гледа внимателно. — Дъщеря ми Янти е сгодена за принц Паулус Марквета. Сигурно си чувала за него?

Змеицата изсумтя.

Грейнджър продължи:

— Аргусто Конквилас се е заклел да убие Марквета и чичо му Кир, както и всеки друг, който се изпречи на пътя му. — Поколеба се. — Дъщеря ми е от групата на последните. Тя ще се опита да спаси годеника си.

Драконът заговори с нисък ръмжащ глас:

— Щом Аргусто Конквилас е решил да убие дъщеря ти, значи тя ще умре. Нищо не можеш да направиш, за да я опазиш.

— Не познаваш дъщеря ми — възрази Грейнджър. — Телепатичната ѝ сила надхвърля тази на хаурстафите. Всъщност възможно е и тя да види сметката на Конквилас. — Той въздъхна. — Въпросът е, че не е необходимо това да се случва. Защото аз съм на същата страна, на която е и Конквилас. И Янти щеше да е с нас, ако не беше заслепена от обич към Марквета. Тя не разбира, че той я използва. Ако поговоря с Конквилас, може би ще го убедя, че дъщеря ми не е негов враг. Това е единственото, което мога да направя, за да я спася. — Разпери ръце. — Е, ще ми помогнеш ли?