Стая
- Автор: Донахю Ема
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ралица Кариева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Стая». Краткое содержание книги:
Норийн чука на вратата и носи нещо много вълнуващо, първо са меки разтегливи обувки като чорапи, ама от кожа, второто е часовник само с числа, та да мога да го разпознавам както Часовник. Казвам:
— Часът е девет и петдесет и седем. — Много е малък за Мам, само за мен е, Норийн ми показва как да затегна лентата на китката си.
— Всеки ден подаръци, ще се разглези — казва Мам и си вдига маската, за да си издуха пак носа.
— Доктор Клей заръча да получава всичко, което му дава някакво чувство за контрол — казва Норийн. Като се усмихва, очите й се сбръчкват. — Сигурно вече тъгувате за дома?
— За дома? — гледа я Мам неразбиращо.
— Извинявайте, не исках да…
— Не беше дом, беше звукоизолирана килия.
— Не прозвуча както исках, извинете ме — казва Норийн.
Отива си бързо. Мам не казва нищо, само пише в тетрадката си.
Ако Стая не е била дом, това означава ли, че си нямаме?
Тази сутрин давам на доктор Клей пет, той много се радва.
— Струва ми се малко смехотворно да продължаваме да носим тези маски, при условие че вече хванахме настинка — казва Мам.
— Ами — казва той — има и по-лоши неща.
— Е, да, но така или иначе непрекъснато ги вдигаме, за да си духаме носовете…
— Вие решавате — свива рамене той.
— Сваляй маската, Джак — казва ми Мам.
— Урааа.
Слагаме ги в боклука.
Пастелите на доктор Клей живеят в кутия от картон, на която пише: „120“, точно колкото са вътре. Имат страхотни имена, написани с малки букви по страните като „Атомна мандарина“ и „Кафяво мече“, и „Зелена гъсеница“, и „Открит космос“, дето никога не съм знавал, че си има цвят, също „Планинско величие лилаво“ и „Розов тормозов“, и „Яко жълто“, и „Безкрайно небесно синьо“. Някои са написани грешно нарочно, на шега, като „Бледоморален“, на това не е много смешно си мисля аз. Доктор Клей казва, че мога да използвам колкото искам, ама аз избирам само петте, с които знам да оцветявам, като онези в Стая, син и зелен, и оранжев, и червен, и кафяв. Той пита дали мога да нарисувам Стая, ама аз вече правя космическа ракета с кафяво. Има даже бял пастел, той невидим ли ще е?
— Ами ако хартията беше черна — казва доктор Клей — или пък червена? — Намира ми черна страница да опитам и е прав, на нея виждам бялото. — Какъв е този квадрат около ракетата?
— Стени — казвам му. Там е бебето аз, дето съм момиче и маха чао-чао, и бебето Исус, и Йоан Кръстител, те нямат дрехи, защото е слънчево с Жълтото лице на Господ.
— Това на рисунката майка ти ли е?
— Тя е най-долу и си подремва.
Истинската Мам се засмива леко и си издухва носа. Това ми спомня да издухам и моя, защото капе.
— А мъжът, когото наричаш Стария Ник, той там ли е някъде?
— Добре, той може да е ей тук в този ъгъл в килията си. — Правя го зад много дебели решетки, той ги е захапал. Има десет решетки, най-силното число, дори ангел не може да ги прогори и отвори с горелката си, а Мам казва, че никой ангел така или иначе няма да си пусне горелката заради лош човек. Показвам на доктор Клей колко много броене мога чак до 1 000 029 и дори повече, ако искам.
— Познавам едно момченце, дето брои едни и същи неща отново и отново, когато е изнервено, не може да спре.
— Какви неща?
— Чертите по тротоара, копчета, такива работи.
Според мен това момче по-добре да си брои зъбите, защото те са си винаги там, освен ако не изпадат.
— Все говорите за страх от раздяла — казва Мам на доктор Клей, — но аз и Джак няма да се разделяме.
— Да, но вече не сте само двамата, нали?
Тя дъвче уста. Говорят си за социална „реинтеграция“ и „самообвинение“.
— Най-хубавото, което сте направили, е, че сте го измъкнали рано — казва доктор Клей. — На пет са все още пластични.
Не съм пластичен, аз съм истинско момче.
— … може би достатъчно малък, за да забрави — казва той, — което би било истинска благодат.
Това май е „благодаря“ на испански.
Искам да си играя още с куклата момче с изплезения език, но времето свършва, доктор Клей трябва да си играе с госпожа Гарбър. Казва, че може да заема куклата до утре, но тя пак ще си е на доктор Клей.
— Защо?
— Ами защото всичко на света си е на някого.
Като шестте ми нови играчки и новите ми пет книги, а и Зъб е мой, мисля, защото Мам вече не го искаше.