Сянката на планината

— Значи си ме следил.

— Не съм казал такова нещо. Казах, че се заинтригувах. Почнах да разпитвам за тебе.

Реших да се запознавам с хора, дето те познават и с които работиш. Даже и гаджето ти

познавам.

— Какво?

— Тя не ти ли каза, че сме се запознали?

Ухили се. Тая усмивка почваше да не ми харесва.

— Чудно ми е защо ли не ти е казала? Може пък да си пада по мен?

— Какви ги дрънкаш?

— Дребна работа. Запознах се с нея на една изложба. Вдигнах вежда и това го подразни.

— Е, кво бе? Като съм буца от Северна Ирландия, селяндур, дето набива картофи, значи

не мога да се интересувам от изкуство, тъй ли!

— Дай по същество.

— Няма нищо по същество бе, малкият. Запознах се с Лиса… Нали така се казваше? На

една изложба. Поприказвахме си и това е.

— Защо?

— Виж какво, аз даже въобще не знаех, че тя ти е гадже, докато един от приятелите й не

те спомена, а после събрах две и две, тъй да се каже. Кълна се.

— Дръж се по-далече от нея, Конканън.

— Защо? Тя май ме хареса. Струва ми се, че си допаднахме лекичко. Аз нея че я харесах

— харесах я. Днес-утре, все ще трябва да я пуснеш да си отиде — обаче съм сигурен, че ти си

наясно вече, нали?

— Стига ми толкова. — Станах.

— Чакай малко де! — Той стана с мен и ме докосна по ръката. — Моля те. Пич, аз не

искам да се карам с тебе. Не исках… Не се опитвам да те ядосам. Просто съм си такъв. Знам, гадно е. Знам! Ама другояче не мога. Както ти казах преди за теб — и да не харесваш нещо, все пак виждаш, че е истинско. Ето такъв съм, като съм истински. Наистина не искам

нарочно да наранявам чувствата ти. И наистина ми се иска да поговорим.

Съпротивлявах се — взирах се в него и се опитвах да разчета погледа му. Зениците му

бяха съвсем мънички: върхове на карфици, потъващи в леденосиня вълна. Извърнах очи.

На шосето край нас камион на пътна полиция спря до мотоциклетите на

„Скорпионите". Работниците скочиха от каросерията, прекараха моторите до камиона и ги

натовариха в него при другите, вдигнати за незаконно паркиране.

Конканън проследи погледа ми, докато ги наблюдавах.

— Ако не бях минал оттук — каза тихо, — сега в каросерията можеше да метнат трупа

ти.

Беше прав. Не го харесвах и вече бях сигурен, че е побъркан. Но Се бе намесил точно

когато трябва и ме беше спасил.

Седнах отново. Конканън поръча още два чая. Пръстите му чевръсто свиха малък

джойнт.

— Ще пушиш ли с мен?

Взех го и го разпалих с клечката, която той затули с шепите си. След малко му подадох

цигарата.

— Като те гледам как вечно се обиждаш, рипаш и ми скачаш на бой или хукваш да

бягаш, ще карам направо по същество. — Той издиша струя сивосинкав дим.

— По същество за какво?

— Основавам нова банда и искам да дойдеш при мен. Беше мой ред да се разсмея.

— Кое му е смешното?