Сянката на планината

изскимтя и се запрепъва към стоянката на такситата подир Данда.

Хануман изстена — дъждът го бе свестил. Надигна се на колене, изправи се несигурно

на крака и разбра, че е останал сам. Поколеба се.

Обърнах се и метнах бърз поглед на Конканън. Ирландецът се бе ухилил до уши, стиснал

зъби.

— Господи — каза той тихо, — вдъхни му на тоя достатъчно тъпота, че да не хукне да

бяга.

Хануман обаче закуца подир приятелите си.

Ножът ми лежеше на дъжда и от него още се процеждаше кръв по асфалта. По-надолу по

пътя „Скорпионите" се набутаха в едно такси и отпрашиха. Вдигнах ножа, обърсах го, затворих го и го прибрах в калъфа.

— Шибан велик въргал! — Конканън ме тупна по рамото. — Давай да се напушим.

Не ми се искаше, ала му го дължах, че и повече.

— Добре.

Отсреща имаше чайна под едно много голямо дърво. Избутах мотора на сухо под

клоните, взех предложената от собственика на чайната кърпа и го подсуших. Приключих и

тръгнах обратно към пътя.

— Къде шибано тръгна така бе?

— Сега идвам.

— Ние тука ще пием културно шибан чай, бе, австралийски варварин!

— Сега идвам.

Зарязаните мотори на „Скорпионите" още се въргаляха край пътя под дъжда и от тях

изтичаше бензин и масло. Вдигнах ги, подпрях ги на степенките им до каменната стена и се

върнах при Конканън тъкмо когато чаят пристигна.

— Късмет извади, че минавах оттука — каза той, докато сръбваше от чая.

— Оправях се сносно.

— О, да, момка му, нали! — избухна той в смях. Погледнах го. Правото си е право.

— О, да, момка му, е, как! — разсмях се и аз. — Абе, ти вярно си лудо ирландско копеле.

Какво търсеше тук, между другото?

— Любимият ми дюкян за хашиш едно време беше тука — посочи той с палец над

рамото си към „Къф Парейд". — Ама някакъв изхвърлил един тип от съседната сграда и той

да вземе да се стовари право връз дюкяна. И връз Сияйния Пател, собственика.

— Не думай.

— Хубавото е, че смачка и един прословут певец и ми спести един куп мангизи. Плащах

му най-редовно, беше единственият начин да го накарам да спре да пее. Та, докъде бях

стигнал?

— Разправяше ми какво търсиш тук.

— А, ти да не помисли, че те следя? Тъй ли, бе? — попита Конканън. — Много ти е

голямо самочувствието бе, малкият! Дошъл съм тука само да си купя хашиш.

— Ъхъ.

Мина малко време. Навъсено мълчание между двама мъже, които си мислят за съвсем

различни неща. — Ти защо ми помогна?

Той ме погледна така, сякаш въпросът откровено го обиди.

— И що така един бял да не помогне на друг бял в това шибано мангалско място, ебаси?

— Хайде, пак почна.

— Добре де, добре — побърза да каже той и ме плесна по коляното да ме успокои. —

Знам те аз, че си мека душица. От състрадателните. На тебе обаче туй ти е хубавото.

Съчувстваш даже на мотоциклетите, Господ дано те пожали. Обаче не се кефиш, че си говоря