Сянката на планината

да приключим, да не взема после да науча през Санджай за това? Наясно ли сме?

Групата около мен заръкопляска и нададе ликуващи възгласи. Неколцина се втурнаха

напред и ме затупаха по гърба, запрегръщаха ме, стискаха ми ръката.

— Много благодарим! — усмихна се щастливо Аршан. — Толкова се тревожихме за тази

работа с Градския съвет! Това е първата истинска пречка в начинанието ни. На нас… на нас

това търсене на съкровище взе да ни се нрави, и… ами мислим, че ако Съветът ни забрани и

ние ще се затрием също като съкровището.

— Естествено, не очакваме да ни направиш безплатна услуга — додаде Фарзад. — Кажи

му, татко!

— Ако приемеш, ние искаме да ти дадем един процент от съкровището — рече Аршан.

— Ако го намерите — усмихнах се.

— Когато го намерим! — поправиха ме няколко гласа.

— Когато го намерите — съгласих се.

— А сега какво ще кажеш за още малко дал роти? — попита Джая.

— И късчета пилешко — предложи Захира.

— И един хубав сандвич с яйце и къри — включи се и Анахита. — С малинов сок във

висока чаша.

— Не, не, благодаря — побързах да кажа, станах и се отдалечих от масата. — Все още

съм напълно сит. Може би друг път.

— Другия път задължително — заяви Анахита.

— Да, задължително.

— Ще те изпратя — каза Фарзад, когато се упътих към дългата завеса, закриваща

предната част на къщата. Цялата група ни придружи до вратата.

Сбогувах се, стиснах им ръцете, разменихме си прегръдки и излязох през вестибюла на

улицата заедно с Фарзад.

Мусонът беше измил улиците, тежките облаци вече бяха отминали и ярките слънчеви

лъчи изпаряваха влагата от всяка блеснала като огледало повърхност.

Тази първа гледка към улицата ми се стори някак чужда и непозната — сякаш странният

мегакосмос от дъсчени пътеки и тесни

кофражи в гигантската камбанария на Фарзадовата къща бе истинският свят, а улицата

отвън — с лъщящата и вдигаща се пара — беше илюзия.

— Аз… ъъ… надявам се, че бъркотията в моето семейство не те ошашка — смънка

Фарзад.

— Не, никак.

— Не ти ли се струва, нали се сещаш, малко… смахнато, на! Онова, с което се

занимаваме?

— Всеки нещо търси. А и доколкото виждам, всички сте щастливи.

— Така е — съгласи се той бързо.

— Колко смахнат трябва да си, че да не ти харесва, когато някой е щастлив?

Младият парс импулсивно посегна и ме прегърна вдървено.

— Знаеш ли, Лин — каза той, след като се пуснахме. — Всъщност има и още нещо, за

което искам да те помоля.

— Има и друго?

— Да. Виж, ако някога се сдобиеш с телефона на онова момиче, онова красивото

момиче с прелестните очи, онази Дивя, дето я срещнахме пред полицейския участък

сутринта, аз…

— Не.

— Не?

— Не.

— Значи не?

— Не.