Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
— Ама…
— Не — казах кротко и се усмихнах на озадачената му намръщена физиономия.
Той тръсна глава, обърна се и влезе обратно в сградата, в кошера, в дома. Обърнах се
срещу слънцето и постоях малко сред ухаещата на дъжд улица.
Парите също са наркотик, ала не се тревожех за голямото семейство на Фарзад. Те не
бяха пристрастени. Още не. Вярно, бяха разнебитили домовете си, но ги бяха заменили с
общо пространство, където споделяха всичко. Бяха преобърнали живота си с главата надолу
— но това бе приключение, пътуване навътре в себе си. Те осмисляха мечтата, в която
живееха. И за тях тя продължаваше да е забавление, което ме караше силно да ги харесвам.
Стоях с лице, огряно от слънцето; изглеждах спокоен, много спокоен, а нейде в душата
си плачех. Понякога, когато изгубеното се върне към нас, отразено през друга обич, е твърде
много — твърде много от онова, което е било и вече го няма.
Семейство, дом: малки думички, които се издигат като атоли от земетръсите в сърцето.
Загуба, отчуждение — малки думички, заливащи като потоп долините на самотата.
На острова на настоящето Лиса се изплъзваше, а заклинанието бе сторено със
споменаването само на едно име: Карла.
Карла.
Глупаво е да се опитваме да обичаме, щом онзи, когото завинаги обичаме, когото сме
родени да обичаме, е изгубен някъде сред същия хаос на града. Отчаяно и глупаво е да се
опитваме изобщо да обичаме някого. Любовта не опитва — любовта е непосредствена и
неизбежна. Споменаването на Карла палеше в мен пожар, за който сърцето непрекъснато ми
напомняше.
Ние бяхме корабокрушенци, Карла и аз, защото и двамата бяхме прокудени. Но Лиса и
всички останали сияйни личности, които ние обичахме или се опитвахме да обичаме, бяха
доброволци, плаващи към града остров в лодките на мечтите си. Карла и аз изпълзявахме на
пясъка от кораби, които сами потопихме.
Бях сломен. Бях самотен и сломен. Може би такава беше и Карла, по свой начин.
Погледнах къщата с купола: отвън входовете бяха отделни, а вътре животът бе обединен.
Все едно бе дали ще намерят съкровището: чудото вече бе станало, истинско чудо, сбъдната
молитва.
Обърнах се към укротените от бурята слънчеви лъчи и отново се влях в света на
изгнаниците — моя дом.
ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА
ПОТЕГЛИХ С МОТОРА от къщата на Фарзад и свърнах в широкия булевард, който се
виеше северно по крайбрежието на острова. Гъсти, набъбнали от дъжд облаци се трупаха над
мен и помрачаваха улицата.
Поех покрай широк заслонен залив и забавих ход.
Дълги дървени рибарски лодки, боядисани в ярка синя, червена и зелена боя, бяха
извлечени на брега за поправка. Скромните рибарски колиби се подпираха една на друга; тухли и бетонни отломки затискаха листове пластмаса към гофрираните покриви, за да не ги
отнесат бурни ветрове.
Между дървени пръти бяха опънати мрежи. Мъжете ги кърпеха — прокарваха совалки с
найлонова връв през дупките и я връзваха. Напук на задаващата се буря деца играеха на
пясъка и се гонеха между лодките и мрежите.
От зори до залез-слънце заливът представляваше малка, но важна част за местната
рибарска общност. След полунощ той се превръщаше в малка, но важна част за местната
контрабандистка общност, която с бързи лодки пренасяше цигари, уиски, валута и дрога.
Всеки път, когато минех покрай песъчливия бряг, го оглеждах, търсейки познати лица и
признаци за нелегален бизнес. Нямах личен интерес; със залива се разпореждаше Фарид
Уредника, печалбите и възможностите си бяха негови. Само професионалното любопитство
привличаше погледа ми.
Всички ние от черния пазар знаехме местата в южен Бомбай, където процъфтяваше
престъпността, и всички ние дискретно им хвърляхме по едно остро око, щом се случеше да
минем оттам. „Дошли сме от пещерите и тъмните места — каза веднъж Дидие, — и на нас, престъпниците, те ни липсват ужасно."
Извърнах очи назад към широкия булевард и забелязах как три мотоциклета ме
подминава в обратна посока. Бяха от „Скорпионите". По средата караше Данда. В другия
разпознах Хануман, едрия мъжага, който ме беше пребил професионално в склада.
Спрях мотора, изключих от скорост и взех да нагласям огледалото за обратно виждане, докато ги уловя в него. Бяха спрели на светофара доста далече зад мен. Докато ги наблюдавах