Сянката на планината

Мен не ме харесват, но аз и не го искам. Не искам да ям храната им. Мразя проклетата им

храна! Не искам да им гледам филмите. Не ща да говоря шибания им език. Но ти го искаш.

Ти ги разбираш. Ти общуваш с тях и те уважават за това. Помисли си. Ще сме непобедими.

Ние с тебе можем да превземем тази част от града.

— И защо ни е? — усмихнах се.

— Защото можем — наведе се той към мен.

„Защото можем" — девизът на властта, откакто идеята за власт над другите се е

зародила в ума ни.

— Това не е причина, а оправдание.

— Я се огледай! Деветдесет и девет процента от хората вършат само каквото им кажат.

Но ние с тебе, ние сме от другия един процент. Вземаме каквото поискаме, докато те, другите, вземат само каквото им се даде.

— Хората се издигат.

— Да, вярно е — съгласи се той и бледосините му очи светнаха. — От време на време. И

после единият процент отново им взема всички привилегии, а покрай тях обикновено, за

всеки случай, и гордостта, и достойнството — и те пак стават роби, за каквито са се родили.

— Знаеш ли — въздъхнах и също вперих очи в него. — Не само не съм съгласен с това, което казваш, а дори го презирам.

— Точно това му е хубавото! — извика той и се плясна с ръце по бедрата.

Вгледа се в озадачените бръчки по челото ми, а после продължи по-меко:

— Виж… майка ми умряла още докато съм бил бебе. Татко се стараеше всякак, ама не

можа да се оправи. Пет деца бяхме, всичките под десет години, а той беше болен. Прати ни

по сиропиталища. Ние бяхме протестанти. Момичетата отидоха в протестантски домове, ама

за мен с малкото ми братче не се намери място и накрая попаднахме при католиците.

Той се умълча и заби поглед в нозете си. Дъждът пак се усили и забарабани по

найлоновата тента на чайната като дарбука на сватба.

Той бавно завлачи крак по земята, подметката на маратонката му остави спирални

шарки по разкаляната пръст.

— Знаеш ли, имаше един свещеник…

Той вдигна очи. Фрактални шарки танцуваха из ирисите на леденосините му очи около

зениците като връх на карфици. Склерите му внезапно почервеняха като опарени от морето.

— Не искам да говоря за това — заяви той и пак изпадна в оловно мълчание.

В очите му избликнаха сълзи. Той стисна челюсти, преглътна тежко, мъчеше се да ги

сподави, но те потекоха и той извърна глава.

— Ама и ти си един шибан путьо! — тросна се и избърса око с опакото на ръката си.

— Аз?

— Ти бе, да, мамка ти! Ето какво докарваш на хората с твоята любезна разумност!

Превръщаш ги в слабаци! От много години за първи път позволих от окото ми да капне сълза

и дори от още повече за първи път споменавам тоя шибан свещеник! И затова… затова ние

заедно ще мачкаме, не схващаш ли?

— Не… Не особено.

— Излязох от сиропиталището на шестнайсет години. До осемнадесетия си рожден ден