Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
бях убил шестима души. Единият от тях беше тая гад свещеникът. Да го беше видял как ми се
молеше да го пощадя извратеният му мизерник!
Той пак се умълча, устата му се бе сгърчила в ожесточена бръчка. Надявах се да млъкне.
Но не млъкна.
— Значи… аз му простих, преди да го убия.
— Конканън, аз…
— Няма ли да ме изслушаш бе? Изглеждаше отчаян.
— Ще те изслушам.
— След това никога вече на никого не простих. — Яростта на спомените го оживи. —
Влязох в Доброволческите сили на Ълстър. Чупех глави, прострелвах католици в колената, пращах парчета от ония скапаняци от ИРА, дето ги пленявахме, на вдовиците им, и какво ли
не. Бачкахме в комбина с ченгетата и армията. Неофициално де, то е ясно, ама ни даваха
зелена светлина. Нападахме отряди и когато трябваше, трепехме и осакатявахме без никакви
въпроси.
— Конканън…
— А после всичко се разпадна. Стана твърде напечено. А бях направо като отвързан.
Престараеш съм се, така казаха. Ама водехме война бе! Как може да се престараваш на
война? Ама на, разкараха ме. Първо в Шотландия, после в Лондон. Мразех го тоя град! И
после хванах пътя и се намерих тука.
— Виж, Конканън…
— Знам — рече той бързо. — Знам какво си мислиш и знам какво ще кажеш. И е вярно.
Не мога да го отричам. Обичам да причинявам болка на онези, които го заслужават. Гаден
извратеняк съм си. За мой късмет тук извратени мацки има достатъчно и на мен ми е кеф да
съм извратен. Ама ти не си такъв. Ти имаш принципи. Не стопляш ли? Ти си тоя, дето
говориш кротко, а аз съм тоя с дебелия прът. [36] Ти ги гледаш в очите, въртиш далаверите с
тях и им стискаш ръцете. А аз им клъцвам ръцете, ако не слушат.
— Да режеш човешки ръце. Голям напредък.
— Много му мислих — рече той тревожно. — Затова се опитах да те откъсна от оня
френски педал.
— Хич не се усещаш кога да спреш, а?
— Не, чакай, изслушай ме. Това е… това е като… Все едно да сведеш една религия до
най-основното — до онова, заради което тъй добре действа и се крепи стотици и стотици
години. Всичко дотам опира — до благи думи и страх от ужасни наказания, които нямат
край. Ти и аз. Непобедима комбинация! Благодарение на нея папите и моллите[37] са трупали
лой векове наред.
Изпуснах дълга въздишка и се подпрях на коленете си, за да стана. Той посегна и ме
хвана за китката. Стисна ме като в менгеме, с огромна сила.
— Не те съветвам — казах. Той поохлаби хватката си.
— Извинявай, аз… просто… помисли си — каза и усмивката пак надникна през вратата
на очите му. — Ще си поприказваме пак след няколко дни. Ако се хванеш с мен, няма да сме
сами в тая работа. Вече преговарям и с други и доста от тях се интересуват, хич не се и
съмнявай. Помисли си. Не искам чак толкова много, задето днес ти отървах кротко
приказващия задник, нали така? Ще ми се ти да си с мен в тая работа. Ще ми трябва някой, с
когото мога да говоря. На когото имам доверие. Само да си помислиш, друго не искам.
Тръгнах си и го оставих там, под синята найлонова тента. Не мислех за предложението му, но
същия следобед отново се сетих за Конканън, докато обикалях баровете и кафенетата, които
използвахме за предаване на паспортите.
Разговарях със свръзките си. Слушах гангстерската им музика: клюки, клевети, лъжи и
упреци. Винаги е забавно. Но във всеки миг, когато не бях зает с работа, мислите ми се
връщаха към Конканън и към онези сълзи, които тъй горчиво се мъчеше да сподави, ала не
успя.
Какви мечти, какви надежди и отчаяния ни карат да постъпваме по някакъв начин, само
за да ни напуснат после, когато постигнем желаното? Колко са кухи мотивите и причините, раждани нощем, за да се стопят тъй бързо под дневните лъчи на последствията? Всичко, което сме сторили, живее в нас след като нашите страхове и стремежи отдавна са се покрили
с пепел на някой забравен бряг. Постъпките ни в живота, не мислите или думите ни, това
сме ние.
Конканън искаше да нахлуе в престъпността, а аз вече се мъчех да се изтръгна от нея.
Твърде дълго вършех неща, защото страхът да не ме заловят бе като огледало, отражение на
лице във вода, което не беше истинското ми аз; и сам опрощавах своите грехове. Но водата се
бе развълнувала и лицето, на което винаги приписвах всичко сторено, се бе размило и