Първият закон
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #9
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Весела Люцканова“
- ISBN: 9543110182
- Переводчик: Надежда Ризова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Първият закон». Краткое содержание книги:
Докато напрежението расте, Харди. Глицки и дори семействата им са директно заплашени. Полицията не ги пази. Съдебната система не ги защитава. Без никаква власт и все по-изолирани, Харди и Глицки се изправят пред най-тъмния момент в живота си. Защото когато законът ги изостави, те трябва да се обърнат към друг, по-примитивен закон, за да оцелеят.
Брилянтно и силно емоционално напрегнато пътуване из улиците на Сан Франциско. Първият закон е най-наелектризиращия и оригинален роман на Джон Лескроарт до момента.
— А защо?
— Наскоро разговаряхме за Уейд, аз и Марсел. Помислих си, че може да предаде едно съобщение на Джърсън, с което да му спестя някои неприятности. — Сви рамене. — Оказва се, че не е успял.
— Какво беше съобщението?
— Че може би Панос не е човекът, който би помогнал на „Убийства“ за случая Силвърман. Нещо такова.
— Той помага ли?
— Опитва се. Дал им е няколко имена, между които и името на твоя приятел Холидей, когото, между другото, Крийд първоначално разпознал като един от мъжете, които са били в магазина на Силвърман.
— Но това не е вярно. Джон е бил…
Глицки вдигна ръка.
— Спокойно. Крийд си промени мнението. Отказа се от разпознаването. Опитваше се да се свърже с инспекторите по делото, за да им го каже.
— И успя ли?
— Не зная. Предполагам, че е успял. Но какво значение има? Ти каза, че Холидей има алиби, а не би излъгал за свой клиент.
Харди остави тези думи без по-нататъшен коментар, придърпа пак стола си и седна. Накрая рече:
— Внезапно ми се прииска Панос да е имал нещо общо с Дейвид.
Глицки бавно кимна. Професионалното ченге в него не искаше така бързо да се съгласи.
— Заслужава си да се поразровим.
— И как ще го направим?
— Кое?
— Ровенето.
Глицки се почеса по бузата.
— Може да споменеш нещо такова на Бланка. Може нещо да е било забравено на местопрестъплението. Нещо на Дейвид. Но може и да не излезе нищо, а да е просто съвпадение.
— На теория съм съгласен с теб. Ще го имам предвид.
— Значи сме на едно мнение. И както вече знаеш, аз изобщо няма да припарвам наблизо. Последните социологически проучвания са готови и всеобщото мнение е, че това не ми влиза в работата.
12
Сградата на криминалната лаборатория в Сан Франциско, една от няколкото сгради в комплекса, построен от флота, бе наскоро ремонтирана и изглеждаше досущ като произведение на изкуството. В комплекса се помещаваха и тактическият отряд, и паркингът на бронираните коли на полицейското управление. Въпреки че местоположението на „Хънтърс Пойнт“ бе доста неудобно, в съседство със сградите на лабораторията се намираше отколешно малко заведение за бързо хранене, наречено „Даго Мерис“, което бе любимо място на служителите на закона.
Ръсел и Кунео бяха приключили обеда с Рой в „Джонс Грил“. После се бяха върнали до „Ноев ковчег“, отново бяха блъскали по вратите и бяха чакали безрезултатно навън още един час. Явно заведението нямаше да отвори днес, поне не преди да падне нощта. Накрая Кунео се отказа от седенето в засада и двамата инспектори се отправиха към квартал „Марина“, където живееше Холидей. На входната врата ги чакаше купчина стари вестници, които свидетелстваха, че от известно време стопанинът не се е прибирал вкъщи.
Ръсел не можеше да не се отбие в „Даго Мерис“. Така или иначе бяха вече тук. Нямаше да им отнеме повече от петнайсет минути. Щяха да разполагат с предостатъчно време да вземат от лабораторията резултатите от балистичната експертиза и да отидат пак до жилищната част на града, за да се заемат с безспорно свързаните убийства на Крийд и Силвърман. Да вземат съдебно разпореждане. Да посритат малко задници.
Докато минат през охраната, паркират и стигнат до рецепцията на лабораторията, изгубиха още петнайсет минути. Малка стая, в която имаше бюро, компютър, телефон и стъклена преграда откъм тях, закриваше гледката към самата лаборатория. Когато инспекторите влязоха във фоайето, на бюрото нямаше никой. Почакаха с надеждата, че някой ще се появи.
Кунео проточи врат, за да привлече някакво внимание. Извика силно за поздрав.
— А така! — отбеляза Ръсел. До вратата, която водеше навътре, имаше звънец и той го натисна. Тишина. Натисна го по-продължително. — Може би звъни някъде вътре.
— Ей, ей! Стига сте звънели! Идвам!
Вратата най-сетне се отвори и от нея излезе дребен, блед мъж на средна възраст в дочени панталони и карирана риза с копчета. Напряко на челото му падаше кичур тънка тъмна коса — ако имаше и съответните мустаци, щеше да бъде точно копие на Хитлер. Пластмасовата табелка на левия му джоб гласеше: „М. Лестър“. Господин Лестър се бе намръщил.
— По-спокойно, момчета? Какъв е проблемът?
Кунео посочи към празното бюро:
— Никой не охранява крепостта, това е всичко.
— Аха. Шери не е на работа днес. Съжалявам.