Първият закон

„Фрийман и съдружници“ официално работеха между осем и половина и пет и половина. Както повечето юридически фирми, те изискваха от всеки от съдружниците си да работи по две хиляда часа всяка година. Като се приспаднеше отпуск от две седмици, това правеше общо по четирийсет часа работа седмично, дори и да се случеше да има почивни дни. При максимална експедитивност, най-добрите адвокати едва смогваха да свършат административните си задължения и останалите дейности, за които не им се плащаше — обедната почивка например, — за около два часа. Това означаваше, че ако не си надписват часове, което при Фрийман се наказваше с уволнение, съдружниците трябва да прекарват по десет часа на бюрото си всеки божи ден, а често да работят и през уикенда, за да наваксат празниците или редките дни, когато кантората е била затворена, а те са имали работа.

Нечовешкото натоварване от две хиляди часа вероятно бе основната причина, поради която Харди не работеше за Фрийман или друга кантора. Не че той не работеше по цели денонощия, когато се налагаше, но поне на теория имаше възможност да реши да работи по-малко и съответно да вземе по-малко пари, въпреки че за да покрие месечните си разходи, рядко си позволяваше да го прави. Щатните съдружници на Фрийман обаче нямаха такъв избор. И понеже така беше във всички юридически фирми, те не можеха да променят нищо.

Така че макар още да нямаше осем, когато Харди се изкачи по стълбите и влезе във фоайето, мястото далеч не беше пусто, но мрачните разговори бяха нещо необичайно. Явно слухът вече бе стигнал дотук.

Филис още не бе дошла, но радиото на рецепцията беше пуснато на станция, която излъчваше само новини. Събрала се бе групичка от десетина съдружници, които слушаха и разговаряха приглушено. Харди познаваше добре трима от тях — Ейми Ву, Джон Ингълс и Греъм Русо, — а Русо се отдели от групата, когато забеляза Харди. Очите на останалите го проследиха. Той попита:

— Знаеш ли нещо за Дейвид? Ейми хванала края на някакво съобщение, докато била в колата, но…

От изражението на лицето на Харди всички разбраха, че това, което Ву е чула, е едновременно вярно и ужасно. Групичката го наобиколи, Харди разказа новините съвсем накратко и отговори на въпросите, доколкото можа. По средата на един от отговорите му Филис се зададе по стълбите зад него. Както обикновено устните й бяха строго стиснати, а гърбът й — изопнат като струна. Тя застана зад Харди за момент, явно учудена от това стълпотворение.

Харди спря по средата на изречението и се обърна натам, накъдето гледаха всички.

— Какво има? — попита Филис. — Какво става тук?

— Дейвид е в болницата — кратко отговори Харди, — някой го е смазал.

— Как така го е смазал? Той не е в съдебната зала.

— Нямах предвид такова смазване. Нападнали са го, помлели са го от бой.