Вълкът през зимата [bg]

- Въпроси остават винаги, дори когато нещата приключат. Това си върви със занаята.

- И с това, че си задник, който не може да остави един град да скърби за своите мъртви ли?

Той изрече с наслада думата „задник“. Наричали са ме и с по-обидни думи, но ми се случваше за първи път от човек с научна степен по богословие.

- Не, с това, че съм човек. И вие трябва да опитате някой път, господин Уорънър - или пастор Уорънър, или каквато друга титла сте решили да си пришиете. Вашите мъртви вече не се нуждаят от нищо и скръбта ви няма да им помогне. Аз търся изчезнало момиче. Ако е живо, то е в опасност. Ако е мъртво, някой друг е в опасност. Бих казал, че като лице, което твърди, че е божи човек, в момента сте насочили състраданието си в погрешна посока.

Уорънър пъхна ръце в джобовете на джинсите си, сякаш се боеше от онова, което иначе би могъл да ми причини. Той бе едър мъж, а и силен. Ако ме докопаше, щях да пострадам. Разбира се, щях да разбия едното му коляно, преди да стигне толкова близо, но това нямаше да изглежда добре в служебната ми характеристика. Все пак цялата му тежест беше върху левия крак, който беше изпънат като колец. Ако помръднеше, щях да реагирам.

Уорънър пое дълбоко въздух, за да се успокои и да си върне чувството за достойнство. Моментът отмина.

- Вие не знаете нищо за моя бог, господин Паркър - каза той важно.

Отместих очи от него и погледът ми се спря върху старите камъни на неговата черква и злите лица в бледнеещата предвечерна светлина.

- Тук може би се заблуждавате, пасторе.

Когато потеглих, той стоеше край портата, пъхнал ръце дълбоко в джобовете, приковал поглед в мен, застанал в сянката на своята черква.

В сянката на своя бог.