Вълкът през зимата [bg]

Изправих се. Изчерпал бях дневната си квота за вбесяване.

- Благодаря за отделеното време, началник - казах на излизане. - Много ми помогнахте.

Той го прие като сарказъм, изписано бе на лицето му, но това бе самата истина. Никога не бях казвал на Морланд, че Ани Бройър е наркоманка.

Вълкът продължаваше да обикаля около града. Върнал се бе на мястото, където беше намерил запасите от месо и кости под земята, но там беше останала само миризмата им. За известно време улиците се бяха изпълнили с още повече светлини, шум и хора и оживлението го бе принудило да избяга в гората, но гладът го доведе отново тук. Разкъса торба с боклук и изяде пилешките кости, които бе надушил вътре, после отново се скри в гората. Беше все така мършав и въпреки дебелата козина ребрата му ясно се открояваха. Температурата бе започнала отново да пада: тази нощ щеше да стигне до минус седем. Дебелият слой подкожна мазнина на вълка се беше стопил през зимните месеци, докато тялото му се бе хранило с нея. Храната от града го поддържаше, но злото вече бе сторено. Инстинктът го предупреждаваше да потърси подслон, тъмно и топло скривалище. През младите му години някои от вълците в глутницата колонизираха изоставени лисичи бърлоги и сега търсеше дупка в земята, където да се приюти. Болката пронизваше тялото му и раненият крак не можеше да поеме никакво натоварване.

Южно от града улови миризма на елен. Следата бе стара, но вълкът разпозна болката и паниката, белязали последните мигове на елена. Спря, станал по-предпазлив. Еленът бе умрял ужасен и под сладката миризма на плячка вълкът усети и друга, която му бе непозната, но въпреки това караше сетивата му да бъдат нащрек. Никакви хищници не представляваха заплаха за вълка - освен човека. Заради храна бе готов да влезе в схватка дори с гризли, веднъж глутницата му бе изяла потънала в зимен сън черна мечка. Страхът, който изпитваше сега, му напомняше страха от човека, но това, което усещаше тук, не беше човек.

Обаче миризмата на елена не му позволяваше да спре. Долепи уши до главата, изви гръб и в този момент покрай него премина шумно кола. После светлината изчезна, шумът заглъхна и той продължи да върви между дърветата, докато накрая стигна до поляна.

На поляната имаше дупка. До нея, почти покрит от корени и клони, лежеше еленът. Вълкът присви очи и сви уши. Опашката му сочеше право назад, успоредно на земята. Заплахата идваше от дупката. Вълкът оголи зъби, козината му настръхна. Миризмата на елена заливаше сетивата му. Готов бе да се бие, за да се нахрани.

И тогава опашката му се раздвижи, скри се цялата между краката. Той изплези език, сниши задницата си с все още вперени в дупката очи, но муцуната му сочеше нагоре. Гърбът му отново се изви, точно както когато премина колата, ала този път това не показваше страх, а активно покорство, уважение, което едно животно засвидетелства на по-силното от него. Накрая вълкът доближи, като внимаваше да стои на разстояние от дупката. Тръните, омотани около задните крака на елена, се махнаха лесно, когато дръпна мъртвото животно. Въпреки умората и глада, не започна да яде, преди да замъкне плячката колкото можеше по-надалече от дупката в земята.