Вълкът през зимата [bg]

В Кандахар, Афганистан, бе паднал хеликоптер UH-60 „Блек Хоук“ с четирима „военни съветници“ на борда. След катастрофата, причинена от техническа неизправност, бяха оцелели общо трима от пътниците и екипажа, но не и след последвалата престрелка с талибаните. В дебрите на интернет циркулираше снимка с три отрязани глави, наредени една до друга в пясъка. Две от тях бяха идентифицирани като капитан Марк Табарт и сержант Джереми Гътър, и двамата жители на Проспъръс, Мейн.

В същия ден, в който загинаха войниците, жена на име Валъри Гилсън взе завой между Диърдън и Проспъръс и видя ранено еленче да лежи насред пътя. Животното, изглежда, беше блъснато от кола, защото задните му крака бяха усукани и счупени. То дращеше по асфалта с предните си копитца и мяташе глава в агония. Валъри слезе от колата. Сърце не ѝ даваше да остави животното в беда, нито да го прегази, за да го избави от мъките: след това никога повече нямаше да може да се качи на колата си. Извади джиесема и се обади в полицейското управление на Проспъръс. Морланд щеше да знае какво трябва да се направи. Слушалката вдигна Мари Несбит, която беше дежурен диспечер този ден.

- Мари? Здрасти. Обажда се Валъри Гилсън. Да, добре съм, но съм на около километър и половина южно от града и по средата на пътя има ранено еленче. То много се мъчи и не знам...

Спря да говори. Току-що бе видяла, че около задните крака на животното е усукано нещо. Приличаше на жица. Не, не беше жица, бяха корени или трънаци - не беше сигурна кое от двете. Краищата им се губеха в храсталака. Сякаш раненото еленче бе сложено тук за примамка. Тя инстинктивно вдигна телефона и фотографира краката му.

Чу гласа на Мари, която я питаше дали е добре.

- Извинявай, Мари, току-що забелязах...

Валъри Гилсън така и не успя да каже на Мари какво е забелязала, защото в този момент камион на дърводобивна фирма взе завоя със съвсем мъничко превишена скорост. Шофьорът изви волана, за да избегне колата, и вместо това блъсна Валъри, убивайки я на място. Джиесемът ѝ бе намерен впоследствие. На него беше последната снимка, която бе направила: задната част на еленче с крака, омотани в тъмни корени. Но от самото еленче нямаше и следа.

А в оръжейната си работилница зад магазина Бен Пиърсън носеше своята любима ловна пушка към работния тезгях. Пушката беше същата, която беше

използвал, за да убие Ани Бройър. Началник Морланд го бе посъветвал да се избави от нея, а Бен знаеше, че е разумно да правиш, каквото ти казва Морланд. Куршумът бе пронизал момичето и той не беше успял да открие следа от него, колкото и старателно да бе търсил. Пушката го свързваше с убийството, така че въпреки времето и труда, които бе вложил в нейното изработване, и въпреки че на километри наоколо нямаше друга, която може да се сравнява с нея, трябваше да я разглоби и унищожи.

Много бе мислил за мъртвото момиче. Не съжаляваше за онова, което бе сторил. Ако тя бе избягала, това щеше да е краят за всички им, но не можеше да се избави от чувството за грях. Тя не бе негова, за да я убива. Създадена бе по специална причина. Тя беше момичето на града. Принадлежеше на Проспъръс и градът трябваше да отнеме живота ѝ. Като я бе убил, той бе лишил града от онова, което му се полагаше. Такова нещо не бе се случвало досега, нито веднъж през дългата история на тяхната общност. Бен се боеше, че ако скоро не се намери друго момиче, може да има последствия. Щеше да зарови пушката в гората и това щеше да е негово лично жертвоприношение, акт на разкаяние.