![Мечове в леда [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/4/7/mechove-v-leda-antologiya-na-svremennoto-blgarsko-fentzi-bg-download.jpg)
Мечове в леда [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]
- Автор: Димитров Иван, Мирчев Василь
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мечове в леда [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]». Краткое содержание книги:
Магии, битки, приключения, подвизи, предателства – всичко това ви очаква на страниците на Мечове в леда!
Съдържание Предговор – Александър Драганов (предговор) – стр.4 Сказания за Ледената Планина – Александър Драганов – стр.6 Лихварят – Александър Драганов – стр.37 Кулата в Леденото Езеро – Бранимир Събев – стр.77 Златният Вълк – Васил Мирчев – стр.111 Пратка от Египет – Иван Димитров – стр.130 Сянката на Магьосника – Станьо Желев – стр.161 Подменена Приказка – Яна Маркова – стр.193
— Спокойно де, спокойно! Какво толкова е станало? Да не ти беше приятел?
Остро излайване изрази несъгласието му и с насочена нагоре муцуна Пук й се сопна:
— Не др-р-рънка гр-рупости! Ей там, гр-р, свали!
Чак сега тя забеляза воала, който леко се полюшваше сред клоните. Посегна и внимателно откачи тънката като паяжина материя с цвят на лунна светлина и възхитено се загледа във фината бродерия — хора, замъци, животни и птици, каквито никога досега не бе виждала.
— Изр-работено от феи тъкачи — изгъгна плъхокучето. — Може да напр-р-рави др-рехи за всички хор-ра и няма да свър-рши… Пр-рощален подар-р-рък.
— Ах! — успя да възкликне само тя и внимателно сгъна и прибра воала. За разлика от предишните благодарствени дарове, този поне бе красив. Посегна да се качи на гърба на Пук, но той отскочи и изръмжа:
— Не забр-равя зъба! Пър-рво зъба!
Тя въздъхна, но се подчини. Изтегли забития дълбоко зъб — наложи й се да се подпре с един крак на ствола и да дърпа с всички сили — след което бързо се отдалечи с чувство на облекчение, че дървото не показва никакви признаци на живот.
— Сега вече ще тръгваме ли?
Той не отвърна, само се приведе, за да й е по-удобно, а после се запромъква през сгъстяващата се гора. Ставаше все по-тъмно и Тарина се зачуди как ли вижда пътя, но не посмя да го попита. Изкачваха се, но светлината намаляваше, не се виждаха вече и поляни. Едни и същи черни, сякаш обгорели дървета — само дето сега всичките й изглеждаха живи. Усещането, че я наблюдават, се засили… на няколко пъти й се стори, че мярва проблясването на яркочервени очи край себе си, но прехапа език и премълча. Под нея Пук започваше да показва признаци на умора — задъхваше се и стъпките му ставаха по-несигурни. Наклонът ставаше все по-стръмен, клоните — все по-ниски. Пук избоботи нещо, което й заприлича на „Още малко, още малко, гр-р-р!“.
Най-накрая, с едно последно усилие, той изскочи на открито. Намираха се на остър, скалист връх, чийто тъмносив цвят се сливаше с цвета на небето. Тарина си помисли, че нощта най-сетне настъпва, макар да не виждаше нито една звезда и не можеше да е сигурна. Току до тях лъщеше гладката повърхност на замръзналата река. Поточе, всъщност — на това място тя бе толкова тясна, че можеше да я прескочи без усилие. Стори й се, че чува бълбукането на водата под леда и сърцето й малко се отпусна. Слезе и тръгна към източника на звука.
— Пук дотук — сепна я внезапно ниският глас на горския дух. — Пр-родължава сама. Защо не даде подар-ръците? Няма да тр-рябват повече!
А после се разля тих гърлен лай, който, незнайно защо, й прозвуча като кикот. Като че й казваше, че няма да има възможност да ги използва след срещата си със змея. Потрепери.
Канеше се да му откаже, после обаче размисли. Върна се и му подаде двете вързопчета.
— Ще задържа воала, харесва ми. Ако искаш и него, ела с мен!
Плъхокучето не отвърна нищо, но не я и последва, когато тръгна по течението на потока. Може би си въобразяваше, но й се стори, че вижда съжаление в червения му поглед.
Разтърси рамене и продължи напред, без да се обръща. Шумът, който приличаше на ромолене на вода, се усилваше и скоро тя започна да подтичва, обнадеждена. Почти веднага й се наложи да завие — потокът обикаляше склона на планината — и когато спря, за да си поеме дъх, пред очите й се разкри гледка, която нямаше да забрави до края на живота си.
Намираше се пред отвора на огромна пещера, зейнала като черна рана в сърцето на планината. От нея извираше — бързоструен и сребрист — ручеят, който в долината бе познат като Зелената река. След двайсетина разкрача обаче пътят му бе препречен с няколко огромни камъка, водата се разливаше на равната площадка пред входа на пещерата и образуваше малко езеро. Между камъните имаше пролука, от която потокът отново хукваше надолу, но почти веднага замръзваше. А насред вирчето в момента се плацикаше… един златист змей.
— Да си направи вана… — прошепна тя невярващо и пред погледа й се спусна червена пелена. — Да си направи вана, небеса!
Втурна се към него, без изобщо да помисли. За секунди се бе покатерила на най-високия камък и кресна право в ухото му: