И след това… [bg]

Дъждът валеше като из ведро.

Позвънил бе на вратата, но Малори не се бе върнала още.

Застанал на отсрещния тротоар, дебнеше редките коли, които поемаха по малката стръмна уличка, за да стигнат до централния път.

По дяволите, изливаше се истински потоп! И нито едно местенце да се прислониш. Безполезно бе, то се видя, да се предпазваш от дъжда под някоя веранда на съседните къщи: местните хора с право си бяха спечелили репутацията, че се обаждат на полицията веднага щом видят някоя подозрителна личност да се мотае наоколо. Ето защо най-доброто бе да стане незабележим, ако ще да се окаже мокър до костите.

Сладостта на калифорнийския живот, казваш… — помисли си Натан, разтърсен от мощна кихавица.

Чувстваше се глупав и жалък, обсебен от властта на смъртта, която постоянно тежеше върху раменете му.

Какво ли търся тук?

Малори сигурно нямаше да се върне по светло, или пък щеше да бъде придружена от Тайлър. Във всеки случай, знаеше, че дори да бъде сама, нямаше да му предложи нищо друго освен безразличие и равнодушие.

По дяволите! Нямаше сухо местенце по него. Трепереше и тракаше със зъби. Никога не бе изпитвал толкова силно усещане, че е пропилял напразно живота си.

В мига, в който дъждът удвои своята сила, бронята на поршето се закова пред малката къща.

Натан присви очи. От мястото, където се намираше, не можеше да различи бог знае какво, но имаше усещането, че нито Малори, нито Тайлър излизат от колата. Човек би казал, че си говорят нещо важно. А може би… се целуват?

Опита се да се приближи още малко, но завесата на дъжда предпазваше пространството в купето от любопитни погледи. След две или три минути Малори излезе от колата, поколеба се сякаш за миг, сетне се затича към дома.

Поршето се отдалечи с пълна скорост, заливайки с потоци вода всичко по пътя си.

След малко лампите в къщата се запалиха една след друга, очертавайки силуета на Малори зад пердетата от муселин.