И след това… [bg]

Натан така и не бе забелязал подобна душевна добрина, но в замяна на това знаеше, че Тайлър бе способен успешно да заблуждава околните. Той бе роден манипулатор, който понякога съумяваше да прикрие калпавия си характер зад показно добродушие.

Напоследък бе придобил, така да се каже, социално съзнание, основавайки институция, предназначена да набавя средства за сдружения в подкрепа на децата. Бе я нарекъл „Фондация Тайлър“.

Каква скромност!

Натан знаеше, че зад фасадата на тази съмнителна филантропия се криеше най-вече желанието да си извоюва данъчни облекчения и да се хареса на Малори.

Както се казва, с един удар — два заека.

Цялата му надежда бе, че жена му не се е хванала на въдицата.

Тайлър доразказваше своя виц:

— … сигурен ли сте, че всички бяха мъртви, когато ги погребвахте? — попитал полицаят. Фермерът отговорил: — Някои претендираха, че не са, но нали знаете що за лъжци са адвокатите!

Калифорниецът се заля от смях.

— Признай, че си го бива вица, нали, приятелю?

— Не съм ти приятел — възпротиви се Натан, твърдо решен да го постави на място.

— Все да се засегне този наш Дел Амико, не е ли така? Точно това разправях снощи на Лори, когато…

— Моята жена се нарича Малори.

Натан едва бе произнесъл това изречение, когато забеляза, че се бе хванал на въдицата.

— Тя вече не е твоята жена, мойто момче — веднага му възрази Тайлър.

И се изкикоти едва чуто, но това не остана незабелязано от адвоката. Сетне се приближи до него и му прошепна в ухото, сякаш за да забие още по-дълбоко пирона:

— Тя вече не е твоя, а почти моя жена.

В този миг Натан разбра, че за да не падне в калта, не му остава нищо друго, освен да забие юмрука си в муцуната на Тайлър. През целия си живот никога не се бе оставял да му стъпват на шията, особено пък подобни типове. Усещаше как го завладява желанието да прескочи и тази задръжка, независимо че бе съвсем неразумно и крайно некоректно от гледна точка на доброто поведение, а на всичко отгоре щеше да го отдалечи още повече от жена му. И странно, в този миг той си даде сметка, че съвсем малко бе достатъчно великият адвокат от „Парк авеню“ да отстъпи мястото си на сина на италианската камериерка, на лошото момче, което, за да се защити, никога не се колебаеше да раздава юмруци из улиците на Куинс в далечните години на детството. Колко бързо човек бива застиган от своето минало дори когато е използвал целия си живот, за да избяга от него!

Входната врата се отвори и вътре нахлу Бони, пращайки по дяволите цялата му накокошиненост.

— Buenos dias13 — провикна се радостно тя, влизайки в хола.

Ла Хола се намираше на не повече от двадесет километра от мексиканската граница и Бони често се забавляваше да избърбори по няколко думи на испански, дочути на улицата или в училище.