И след това… [bg]

За пръв път от цяла вечност той видя усмивка по лицето на своята жена и тази усмивка бе за него.

— ¡A tu salud!16 — както би казала Бони.

— ¡A tu salud! — отговори Натан.

Чашите им звъннаха, а сетне, както повелява традицията, изгълтаха алкохола на един дъх.

Тя придърпа към себе си края на одеялото и седна до него на канапето. После сложи глава на рамото му и затвори очи.

— Доста време трябва да е минало, откакто не сме си говорили двамата, не мислиш ли?

Дъждът продължаваше да вали, шибайки прозорците и оставяйки дълги отвесни вадички вода върху стъклата.

— Кажи ми какво те тормози.

— Нищо — излъга Натан.

Бе решил да не й говори за Вестителите. Тази история бе прекалено ирационална, на границата на свръхестественото. Малори можеше да го вземе за луд и да се разтревожи, че е оставил Бони в ръцете на Гудрич.

Но тя настоя:

— Не ми се струва, че всичко е наред. От какво се боиш?

Този път той не излъга.

— Да не те загубя.

Вместо да отговори на въпроса й, Натан я попита:

— Как стигнахме дотук, Малори?

— Ти го знаеш много добре.

Той зарея поглед в празното пространство.

— Нищо нямаше да се случи, ако не бе смъртта на Шон.

Тя се нервира:

— Остави Шон където е! Ти престана да бъдеш онзи, когото обичах, Натан, това е всичко.

— Любовта не може да си отиде така.

— Не съм казала, че съм престанала да те обичам. Просто видях, че ти вече не си този, когото съм обичала в началото.

— Но ти ме познаваш от осемгодишен. Естествено, че съм се променил. Всичко на този свят се променя.

— Не се прави, че не разбираш: целият ти живот се въртеше само около работата. Престана изобщо да ми обръщаш внимание.

— Трябваше да работя! — защити се той.

— Но нищо не те задължаваше да унижаваш баща ми с това дело! Ти постави своята гордост пред любовта на жена си.

— Не аз, а Джефри търсеше това. Не забравяй всичко, което твоето семейство направи с майка ми.

— Но аз не съм моето семейство и ти изобщо не се сети за мен. Толкова се отдалечи от мен, Натан; нищо не можеше да те задоволи, все бе зает да търсиш съвършеното щастие.

Той се опита да се оправдае:

— Исках това щастие за всички нас. За теб, за децата…

— Но ние го имахме, Натан. Ти не си даваше сметка, но ние го имахме! Какво ти трябваше повече? Още пари? И за какво? Да купиш трета кола, после четвърта? Да играеш на глупавия си голф в някой изискан клуб, това ли?

— Исках да бъда достоен за теб, Малори. Да ти покажа, че съм успял.

Тя вече бе много ядосана.

— А! Дойдохме си на думата! Да ми покажеш, че си успял: великата амбиция на Натан дел Амико!

— Не можеш да разбереш това, Малори. В средата, от която произлизам…