И след това… [bg]

Малори приготвяше кафе в кухнята.

Бе пуснала радиото, от което тихичко се разнасяше стара песен на Ван Морисън, която тя много обичаше.

Вратата към хола бе отворена. Малори се наведе встрани, за да погледне крадешком към Натан. Забеляза, че бе затворил очи и както някога, когато го гледаше как спи, огромна вълна от нежност я заля цялата.

Как преди малко бе почувствала присъствието му, без дори и да подозира, че не се е качил в самолета? Сигурно никога няма да си обясни това. Така си беше. Изведнъж някаква тайнствена сила я бе тласнала да излезе навън под дъжда, за да го търси. Бе завладяна от абсолютната увереност, че той би трябвало да е тук някъде, от другата страна на улицата, и я чака. Не за пръв път нещо такова се случваше между тях. Подобно на своя съпруг, и тя не изпитваше дълбоко религиозно чувство. Въпреки това помежду им съществуваше някаква духовна връзка — и тайнствена, и успокояваща, за която никога никому не бе споменавала от страх, че ще изглежда смешна. Тази връзка започваше от ранното им детство.

Погледна го отново. Защо ли се бе върнал? Още на обяд бе заинтригувана от хирурга, който бе дошъл с него, и през съзнанието й бе пробягало съмнението, че нещо не е наред. Дали Натан не бе болен? Напоследък в разговорите им по телефона на няколко пъти бе усетила тревога в гласа му, а току-що, под проливния дъжд, бе прочела страх в погледа му.

Добре познаваше мъжа, легнал върху канапето й. Познаваше го така, както не би могла да опознае никого другиго на тази земя. И доколкото можеше да си спомни, никога нищо не бе в състояние да уплаши Натан дел Амико.