И след това… [bg]

Очите й се навлажниха. Тя го гледаше гневно.

— Какво по-важно можеше да има за теб, освен да споделиш любовта си с нас?

Тъй като той не отговори, Малори продължи:

— Изобщо не се чувствах спокойна да живея с някой, който е непогрешим. Би могъл поне пред мен да признаеш своите слабости. Би могъл да ми се довериш…

Всичко това искаше да каже: ти толкова ме разочарова.

Той погледна Малори, а очите му блестяха. В думите й имаше истина. Въпреки това не заслужаваше да поема вината за всичко само върху себе си.

— Във всеки случай, аз поне запазих халката си — извика той, показвайки безименния си пръст. — Запазих халката си, докато ти се осмеляваш да водиш този нещастен малоумник на обяд в нашия ресторант!

Натан продължаваше да размахва венчалната си халка пред очите на Малори почти като адвокат, който вади решаващо доказателство пред съдиите.

Но не се намираше на поредната си пледоария. Застанал бе пред жената, която обичаше и която го гледаше така, сякаш искаше да каже: Не ме подценявай до такава степен, не ми хвърляй това обвинение. С бавни движения извади от деколтето на пуловера си малка верижка, в края на която бе окачена халка от бяло злато.

— Аз също съм запазила моята халка, Натан дел Амико, но това не доказва абсолютно нищо.

Сега вече сълзите искряха в очите й. Тя обаче се опита да продължи онова, което бе започнала.

— И понеже искаш да си говорим за Винс, знай, че той няма нищо общо с нас.

Сетне добави, повдигайки рамене.

— Впрочем, ако все още не си разбрал, че манипулирам тази жалка креатура, значи не си особено проницателен.

— Често губя проницателността си, когато става дума за теб.

— Аз се възползвам от него. Не се гордея особено с това, но го използвам. Този тип притежава огромно богатство и ако мога да направя нещо, за да го накарам да даде част от него в помощ на най-нуждаещите се, ще го придружа до всички ресторанти на света.

— Доста цинично като начин на действие — отбеляза Натан.

Тя се засмя невесело.

— „Цинизмът и дързостта са двата основни стълба на бизнеса.“ Вие сте ме учили на тези неща, господин велики адвокате, да не би да сте забравили?

Сетне извади от джоба си пакетче с книжни кърпички и си избърса очите. Той не посмя повече да се приближи до нея от страх, че може да бъде отблъснат. Вместо това обиколи тихомълком стаята, отвори прозореца и пое дълбока глътка от чистия въздух. Тежките черни облаци като че ли се бяха отправили на север.

— Вече почти не вали — отбеляза той, за да понамали напрежението.

— Дъждът е последното, което ме интересува! — сопна му се Малори.

Той се обърна към нея. Лицето му бе набраздено от бръчки, а кожата му бе бледа, почти прозрачна. Страшно му се искаше да й каже, че винаги е била на първо място в живота му и че завинаги ще продължава да бъде все там. Но онова, което посмя да отрони, бе: