Господари на войната [bg]

— А този Асу, чиито войници вашите хора обучават?

Таф изсумтя.

— Той е най-опасен от всички, чедо. Изживява се като някакъв шибан Че Гевара. Ако не ми плащаха да му помагам, с удоволствие бих му пуснал един куршум в главата.

Таф погледна към Бъкингам, който се взираше в празното пространство пред себе си, сякаш не беше чул нищо от разговора им.

— Какво не ти харесва у него? — попита Дани.

— Мисли се за много велик. Ще можеш сам да се убедиш по време на срещата в щаба му.

— Ами брат му Сорген? Познаваш ли го?

— Само от това, което съм чувал за него. Знам със сигурност обаче, че Асу ще побеснее, ако разбере, че се каним да се свържем с него. Двамата се мразят ужасно. При тях въобще не може да става дума за братска любов. Нещо, което, предполагам, ти е познато, чедо.

— Аз не мразя Кайл. — Разбира се, че не го мразиш — отвърна кротко Таф.

Преди Дани да успее да му зададе следващия си въпрос, камионът спря. На кабината се почука.

— Пристигнахме — каза Таф. — Да слизаме.

Скинър, който не беше изрекъл нито дума, откакто напуснаха хамбара, свали задния капак на каросерията и скочи на земята. Таф, Дани и Бъкингам го последваха.

Озоваха се в правоъгълен двор около трийсет на двайсет метра, заобиколен от дебели каменни стени, високи пет метра и завършващи с бодлива тел. Докато Дани се оглеждаше, Скинър, Хектор и Ди Фрайз влязоха в къщата. Портата беше метална и се движеше върху релси. Едно момче — изглеждаше около седемнайсетгодишно, я затвори бързо и я заключи с катинар. Таф посочи с глава към него и каза:

— От местните е. Плащаме им, за да поддържат сградата, да готвят и да перат. Парите не са много, но са повече, отколкото биха могли да изкарат на всяко друго място.

Камионите бяха паркирани в средата на двора. До тях имаше два Ланд Роувъра, а вдясно до оградата — три очукани леки коли. Зад кормилото на едната седеше момче и натискаше педала на газта.

— Палим двигателите два пъти дневно — обясни Таф. — Трябва да бъдем сигурни, че работят, за да има с какво да избягаме, ако районът бъде бомбардиран. Не са от най-бързите, но човек сере със задника, който има. Което ме подсеща…

Бъкингам се приближаваше към тях. Изгледа ги подозрително, може би си помисли, че говорят за него.

— Ела, красавецо — извика го Таф. — Искам да ви разведа из къщата.

Сградата беше двуетажна, изградена от бетон. Въпреки твърденията на Таф, че районът не бил засегнат тежко от бомбардировките, фасадата й беше пропукана и покрита с дебел слой сажди.

— Имало е пожар? — попита Дани.

— Преди да се настаним в нея. Затова е била изоставена.

— Ами ако собствениците й се върнат? — попита Бъкингам.

— Такава вероятност почти не съществува. По всичко личи, че са я напуснали завинаги. Изнесли са всичките си вещи. Вече са в Турция или Ливан, подобно на половината от населението на Хомс. Или в някой от лагерите за бежанци по крайбрежието. Влизайте.