Наследниците на Винету
- Автор: Май Карл
- Серия: winnetou #4
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Калем 90, Гея-Либрис
- ISBN: 954-434-032-7
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Наследниците на Винету». Краткое содержание книги:
Когато шнуровете на първите два съда бяха отстранени, двамата се заловиха да стържат кита с ножовете. Това бе изискваща време работа, тъй като с течение на годините той се бе превърнал в камък. Същевременно Себюлън продължаваше да убеждава брат си в наличието на сребро, злато, перли, древни мексикански, толтекски, ацтекски, че дори древноперуански украшения и накити. Привиждаха му се най-скъпите, най-ценните неща, които можеше да има. Приказките му полека-лека се изродиха до смахнато бръщолевене, което човек наистина само от психологичен или по-скоро от психиатричен интерес би могъл да понесе. Те поддържаха еднакъв темп в работата си. Когато единият бе готов, готов бе и другият. Всеки можеше да отвори своя съд, ала още не го правеше. Напрежението беше твърде голямо. Те първо си поеха дъх.
— Отгатни! Какво ли има вътре, а? — извика Себюлън с треперещи устни и почти скрибуцащ глас. — Злато? Диаманти…?
— Не гадая — отговори Себюлън. — Да отваряме!
— Добре! Ще броя! Едно… две… три…!
Двата капака изхвръкнаха едновременно. Всеки надникна в своя съд. Всеки бръкна да измъкне съдържанието, но безмълвно, съвсем безмълвно. Не прозвуча вик на изненада, радост или чак пък на ликуване. Оглеждаха какво държат в ръцете си.
— Някакъв кожен пакет! — отрони най-сетне Себюлън.
— Да, кожен пакет — пригласи Хариман.
— Да не би със злато?
— Не. Твърде лек е за целта.
— Диаманти? Накити?
— Банкноти ли пък?
Очите му просветнаха отново. Пет такива пакета с банкноти! Какво състояние!
— Отваряй, отваряй! Да режем! Бързо, бързо! — подвикна той.
Ремъците бяха срязани и кожените части разгърнати.
— Книги! — каза Хариман разочаровано.
— Книги! Мътните го взели! Само книги! — изрева Себюлън. — Разкарай ги, махай ги, махай ги! Той ги запрати.
— Но що за книги? — обърна внимание Хариман. — Я погледни по-напред! Та нали вътре може да има пари!
Себюлън тутакси отиде да вземе захвърленото, за да провери, ала много скоро го захвърли още по-надалеч.
— Изписани страници, само изписани страници! — гневеше се той. — С нищо неговорещи заглавия и с прекрасното име Винету!
— При мен същото — заяви Хариман, който междувременно също бе проучил своя пакет.
— Тогава ги махай, махай ги, де! И дай в замяна другите три съда! Надявам се да съдържат нещо по-добро!
Човек може да се досети, че не следях толкова равнодушно хода на тези сцени, както си давах вид. Всеки отделен лист или листче, всяко парченце кожа, ликова връв бе свято за мен. Не се намесвах в дейността на двамата само защото ми спестяваха работата. Но да похабят или унищожат нещо, нямаше да им позволя — това се разбираше от само себе си. Сега, когато взеха следващите два съда, отварянето се видя недостатъчно бързо на нетърпеливия Себюлън. Той сряза и смъкна шнуровете с трескава бързина и викна:
— Всичко върви прекалено мудно, твърде мудно! Няма да изчегъртваме пак кита, защото това изисква прекомерно много време. Просто ще строшим съдовете надве!
Тогава аз се отправих бързо към тях и казах:
— Нищо няма да трошите надве! Тези съдове съдържат завещанието на един велик, благороден покоен мъж. За мен те имат по-голяма стойност от злато и скъпоценни камъни. Няма да търпя някой да ги чупи!
Той остави онова, което държеше в ръцете си, посегна към лизгара, изгледа ме заплашително и запита:
— И ако все пак ги строша, тогава какво, а?
— Pshaw! Чак дотам хич няма да стигнете!
— Как тъй?
— Така ще ви цапардосам, че ще полетите към земята като изтърван чувал!
— Хайде бе, наистина ли, наистина? Ха опитайте, де! Ама си отбележете по-напред какво ще ви кажа. Виждате лизгара в ръката ми. С него ще разтроша първо съда и после, ако се осмелите да направите и най-малкото движение, вашия череп! Сега правете каквото искате!
Той дигна лопатата, за да изпълни заканата си, а аз вече свивах юмрук за обещания удар, когато Херцле застана до мен и каза:
— Не ти, аз!
Тя ме избута настрани, пристъпи непосредствено до Себюлън и повели:
— Долу лопатата, долу!
Същевременно протегна властно ръка. Виждаше се, че и през ум не й минава да очаква съпротива. Той трепна, почти ми се иска да кажа уплашено, и я погледна в очите. Погледите им се впиха за кратко време един в друг. Той сведе своя, отпусна и лопатата.