Наследниците на Винету

— Готово! Това е всичко! Повече няма нищо!

Хариман бе седял извърнат от него. Сега се обърна, видя съдовете, изправи се и приближи към брат си.

— А-а, идеш все пак! — подигра се оня. — Ама не си мисли, че ще получиш нещо от това тук! То е мое, всичко е мое, всичко!

— Нищо не е твое! — отговори Хариман.

— Че на кого тогава?

— То принадлежи на мистър Бъртън, на никого другиго. Винету го е закопал за него, единствено за него!

— Доказателство, доказателство? — изхили се Себюлън. — Тоя мистър Бъртън си е взел преди трийсет години онова, което му е принадлежало — завещанието. Всичко друго той оставил да си лежи, то не било негово! Днес аз го намерих. Находка, като всяка друга прерийна находка. Според закона на Запада тя принадлежи на откривателя, значи на мен, единствено на мен!

— Погрешно, изцяло погрешно! — възрази Хариман. — Какво знаеше ти за това съкровище? На мистър Бъртън обаче то бе известно. Той възнамеряваше да го вземе, канеше се да го изрови. Помоли за лопатите ни. Ти не само му зае своята, но заедно с нея му предостави ръцете, работната си сила. Ти копаеше от негово име, копаеше за него. Нещата са такива, така стоят и никой не може да ги промени.

— Тъй ли? Тъй? — изсъска Себюлън. — Това го казваш ти, родни ми братко! Откъде знаеш, че съм копал за него, а не за себе си? Да не би да си го чул от мен? Или от него? Не! Той наблюдаваше спокойно, докато работех, и не каза, че го правя за него. А когато дойде да надникне в дупката и аз го разкарах, той се подчини. Дигна си чукалата, без да предяви и най-малката претенция за онова, което намерих в ямата. Ясно? Тези пет съкровищни съда значи са моя собственост. И бих искал да видя оня, който ще има смелостта да ми я оспори! Сега помагай! Искам да ги отворя!

Херцле ме погледна угрижено и въпросително. Аз отговорих тихо:

— Да изчакаме да видим какво има вътре. То в никой случай не е злато.

— Може би все пак.

— Не. Аз наблюдавах внимателно. За злато не беше достатъчно тежко! Само търпение!

Глинените съдове бяха с квадратна форма, синьо-кафяв цвят и украсени с индиански мотиви. Още от пръв поглед и отдалеч се разпознаваше, че са грънчарска работа от някое село на мокви или зуни. Състояха се от горна и долна част, като линията на съединението бе покрита с някакъв влагонепропусклив кит. Освен това бяха омотани и вързани със здрави, намаслени шнурове от лико. Това бе другата причина да предположа, че съдържанието не е метал, а някакъв предмет, който е трябвало да бъде предпазен преди всичко от влага.

— Хайде идвай и помагай! — подкани Себюлън още веднъж. — Но внимавай да не строшим нещо!

Те седнаха дружно до съдовете, започнаха най-напред да отстраняват вървите. Хариман го вършеше по спокоен, отмерен начин, а Себюлън — припряно, нервно и нетърпеливо. Както преди малко се тресяха ръцете му, така сега трепереха пръстите.

— Проклетите възли нямат край! — оплака се той. — Толкова бавно върви, толкова мудно! И въпреки това татко е тук, татко! Чувствам го по възбудата, по страстта, която направо ще ме пръсне. Действай живо, живо! Но не троши нищо, ама нищичко! Не бива нито една пукнатина, нито една драскотина да възникне!