Проклетата кауза
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #7
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Атика»
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Проклетата кауза». Краткое содержание книги:
Намирахме се близо до Шарлътсвил и нежният пейзаж, който бяхме оставили зад себе си, отстъпи пред западните хълмове, покрити с вечнозелени дървета. Въздухът стана по-хладен и имаше повече сняг, макар че магистралата беше суха. Помолих Марино да изключи радиостанцията, защото ми бе писнало да слушам бърборенето на ченгетата, и поех по 29 Север към университета на Вирджиния.
В продължение на няколко километра преминавахме покрай голи скали и дървета, разпръснати между гората и пътя. После достигнахме външните граници на университетското градче. Улиците бяха претъпкани с пицарии и ресторанти за бърза закуска, магазини и бензиностанции. Университетът все още си караше коледната ваканция, но племенницата ми не беше единствената в света, която игнорира този факт. При стадион «Скот» завих по авеню «Мори», където по пейките седяха студенти или караха колелата си, вървяха с раници на гърба или носеха папки, които изглеждаха пълни с писмени работи. Имаше и много коли.
— Някога идвала ли си тук на мач? — запита Марино.
— Не.
— Е, това е направо противозаконно. Племенницата ти е в този университет, а ти никога не си гледала «Хус»? Какво правиш, когато дойдеш тук? Имам предвид, какво правите двете с Луси?
Всъщност не бяхме правили почти нищо. Обикновено прекарвахме времето си в дълги разходки из градчето или в разговори в стаята й. Разбира се, бяхме вечеряли по ресторанти като «Лозата» и «Главата на глигана», бях се запознавала с професорите й и дори бях ходила на лекции. Но не познавах малкото й приятели. Те, също като местата, където Луси се виждаше с тях, не бяха споделяни с мен.
Осъзнах, че Марино все още говори.
— Никога няма да забравя играта, в която той участваше — казваше той.
— Извинявай.
— Можеш ли да си представиш какво е да си висок два и двайсет? Нали знаеш, той сега живее в Ричмънд.
— Хайде да видим — казах и погледнах към сградите, покрай които минавахме. — Търсим техническия институт, който започва оттук. Но на нас ни трябва сградата по ядрено инженерство.
Намалих, когато видях ниската тухлена постройка и знака пред нея. Намерихме си място за паркиране с лекота, но с доктор Алфред Матюс нямахме същия успех. Беше ми обещал да се видим в кабинета му в единайсет и половина, но очевидно бе забравил.
— Къде, по дяволите, може да е отишъл? — запита Марино, който все още се тревожеше за плика в багажника на колата му.
— При реактора — отговорих и се върнах в колата.
— Страхотно.
Всъщност мястото, подслоняващо реактора, се наричаше «Физическа енергийна лаборатория» и се намираше на върха на хълма заедно с обсерваторията. Ядреният реактор на университета представляваше огромен тухлен силоз. Беше заобиколен с гори и огради. Марино отново бе обзет от фобията си.
— Хайде, ще видиш, че е интересно — казах и отворих вратата си.
— Въобще не се интересувам от това.
— Добре. Стой тук тогава, а аз ще вляза.
— Няма да споря — отговори той.
Извадих пробата от багажника и отидох до главния вход на сградата. Позвъних и някой ми отключи. В малкото фоайе съобщих на един младеж с очила, че търся доктор Матюс. Той провери някакъв списък и ме уведоми, че шефът на отдела по физика, когото познавах съвсем слабо, се намира до басейна на реактора. После младежът ми подаде пропуск за посетители и детектор за радиация. Закачих ги на сакото си, а той ме поведе през тежката стоманена врата, над която светеше червен знак, предупреждаващ, че реакторът работи.
Залата беше без прозорци, с високи, облицовани с плочки стени. Всеки предмет вътре бе обозначен с яркожълт етикет за радиация. В единия край на осветения басейн радиацията караше водата да блести с фантастичен син цвят, докато нестабилни атоми спонтанно се разграждаха в горивното отделение седем метра по-надолу. Доктор Матюс говореше с един студент, който, доколкото разбрах от разговора им, използваше кобалт вместо автоклав, за да стерилизира микропипети, използвани за оплождане «ин витро».
— Мислех, че ще дойдете утре — обърна се към мен ядреният физик с притеснено изражение на лицето.
— Не, ставаше дума за днес. Но ви благодаря много, че въобще се съгласихте да се видите с мен. Нося пробата със себе си — казах и му посочих плика.
— Добре, Джордж — обърна се той към младежа. — Ще се оправиш ли?
— Да, господине, благодаря.
— Хайде — каза ми Матюс. — Ще отидем долу и още сега ще започнем да действаме. Знаете ли какво точно е количеството?
— Не.
— Ако има достатъчно, можем да направим проверката още докато сте тук.