Проклетата кауза

— Вижте — обърнах се към Еклис, — само защото гайгеровият брояч е заработил, това не означава, че радиоактивността е опасна. Всъщност уранът не е вреден.

— Проблемът е, че никога преди не сме имали подобен случай — отговори тя.

Обясних търпеливо:

— Много е просто. Този материал е улика в разследване на убийство. Аз съм съдебният лекар в този случай, който е в юрисдикцията на капитан Марино. Това, което трябва да направите, е да предадете частиците на Марино и мен. Ние ще ги закараме до университета и ще помолим ядрените физици да определят кой изотоп е.

Разбира се, това не можеше да се постигне без телефонно обсъждане, включващо директора на Бюрото по криминалистика и здравния инспектор, който беше прекият ми началник. Те се тревожеха за вероятен сблъсък на интереси, защото уранът беше намерен в колата ми, а и Дани бе работил за мен. Когато ги уверих, че не съм заподозряна по случая, те се успокоиха, и в крайна сметка бяха облекчени, че радиоактивната проба ще бъде предадена в други ръце.

Върнах се в лабораторията и Еклис отвори плашещата я камера, докато аз нахлувах памучни ръкавици. Свалих внимателно лепенката от пробата и я сложих в найлонов плик, който запечатах и надписах. Преди да напусна етажа, се отбих до оръжейния отдел, където Фрост седеше пред микроскоп за сравнения и оглеждаше стар войнишки щик. Попитах го за срязаната гума, която бе поискал да изследват.

— Имаме вероятен заподозрян за срязването на гумите ти — съобщи ми той и нагласи фокуса на микроскопа.

— Този щик? — запитах, макар да бях сигурна в отговора.

— Точно така. Тази сутрин ни го донесоха.

— Кой? — попитах с нарастващо подозрение.

Фрост погледна към сгъната хартиена кесия, оставена на масата. Видях номера на случая, датата и фамилията «Роше».

— Чесапийк — отговори Фрост.

— Имаш ли представа откъде са го взели? Почувствах ужасен гняв.

— От багажника на някаква кола. Това поне ми казаха. По някаква причина бързат ужасно много с това.

Качих се горе до Токсикологията, защото я бях определила за последната си спирка. Настроението ми беше отвратително и ни най-малко не се развеселих, когато най-после открих някой, който да потвърди, че носът ми ме бе ориентирал правилно в моргата в Норфолк. Доктор Ратбоун беше едър, възрастен мъж, с много черна коса. Намерих го зад бюрото му, където подписваше лабораторните резултати.

— Тъкмо ти звънях — вдигна поглед към мен той. — Как изкара Новата година?

— Нова и различна. А ти?

— Имам син в Юта и ходихме при него. Заклевам се, бих се преместил там, стига да успея да си намеря работа, но ми се струва, че мормоните не се интересуват много от моя занаят.

— Мисля, че занаятът ти е добър навсякъде — казах, после добавих: — Предполагам, че вече имаш резултат в случая на Едингс.