Проклетата кауза
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #7
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Атика»
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Проклетата кауза». Краткое содержание книги:
— Концентрацията на цианид в кръвта му е 0,5 милиграма на литър, което е смъртоносно, както знаеш — отвърна той и продължи да пише.
— А всмукателният клапан на мундщука и маркучите?
— Не е ясно.
Не се изненадах, но и бездруго беше без значение, защото вече нямаше съмнение, че Едингс е бил отровен с цианид, а смъртта му със сигурност е убийство. Познавах прокурорката в Чесапийк и реших да се отбия в кабинета си и да й звънна, защото смятах, че тя ще подтикне полицаите да си свършат работата както трябва.
— Нямаше нужда да ми звъниш за това — каза тя.
— Права си.
— Не мисли повече по въпроса.
Гласът й звучеше ядосано.
— Каква банда идиоти! ФБР вече включи ли се?
— Чесапийк твърди, че не се нуждае от помощта им.
— Аха. Сякаш непрекъснато се занимават с убийства с отровен газ при гмуркане.
— Надали е така.
— Ще ти се обадя по-късно.
Затворих, взех палтото и чантата си и излязох навън. Беше чудесен ден. Колата на Марино беше паркирана на улица «Франклин». Той седеше вътре, беше смъкнал прозореца си, а двигателят работеше. Тръгнах към него, а той отвори вратата и отключи багажника.
— Къде е? — попита.
Подадох му кафявия плик, а той ме изгледа шокирано.
— Това ли е всичко? — възкликна Марино с ококорени очи. — Мислех, че поне ще го сложиш в една от онези метални кутии.
— Не ставай смешен — отвърнах. — Можеш да държиш уран с голи ръце и пак няма да ти навреди.
Затворих плика в багажника.
— Защо тогава гайгеровият брояч се е включил? — продължи да спори Марино, докато се качвах в колата. — Включил се е, защото тази шибана свинщина е радиоактивна, нали?
— Няма спор, че уранът е радиоактивен. Но сам по себе си не много, защото се разлага адски бавно. Освен това пробата в багажника ти е съвсем малка.
— Според мен изразът «слабо радиоактивен» прилича на «малко бременна» или «леко умрял». А и ако не си разтревожена, защо продаде мерцедеса?
— Не поради тази причина.
— Не желая да бъда облъчен дори и на теб да ти е все едно — раздразнено каза той.
— Няма да бъдеш облъчен. Не успях да го спра.
— Не мога да повярвам, че излагаш мен и колата ми на радиация.
— Марино — опитах отново, — много от пациентите ми идват в моргата със зловещи заболявания като туберкулоза, хепатит, менингит, СПИН. Ти си присъствал на аутопсиите им и винаги си бил в безопасност с мен.
Той караше бързо по магистралата, изпреварвайки останалите коли.
— Според мен вече би трябвало да знаеш, че никога не бих те изложила нарочно на опасност — добавих.
— Нарочно е правилната дума. Може да си попаднала на нещо, което не разбираш напълно. Кога за последен път имаше случай с радиоактивност?
— Преди всичко — обясних — самият случай не е радиоактивен. Само микроскопическите частици, свързани с него, са. Освен това съм напълно наясно с радиоактивността. Знам всичко за рентгеновите лъчи, изотопи като кобалт, йодин и разни други, използвани при лечението на болни от рак. Лекарите научават доста неща, включително и за лъчевата болест. Мога ли да те помоля най-после да намалиш и да си избереш една от лентите?
Загледах го разтревожено. По челото му бе избила пот, която се спускаше на струйки по слепоочията. Лицето му беше кървавочервено. Челюстите му бяха стиснати, ръцете му държаха здраво волана, а дишането му бе затруднено.
— Спри — наредих.
Той не отговори.
— Марино, спри! Веднага! — Повторих с тон, на който знаех, че не може да се възпротиви.
Банкетът беше широк и асфалтиран в тази част на 64 магистрала. Без да кажа и дума, изскочих от колата и отидох до неговата врата. Махнах му да излезе и той се подчини. Гърбът на униформата му бе подгизнал от пот и очертаваше долната му фланелка.
— Май се разболявам от грип — каза той.
Нагласих седалката и огледалата.
— Не знам какво ми става — продължи Марино и избърса лицето си с кърпа.
— Имаш атака на силна паника — обясних. — Поемай дълбоко дъх и се опитай да се успокоиш. Наведи се и докосни пръстите на краката си. Отпусни се.
— Ако някой забележи, че караш полицейска кола, ще ми съдерат задника — каза Марино и закопча колана си.
— В момента шефовете ти трябва да са доволни, че не шофираш ти. В подобен случай не би трябвало да управляваш никаква машина. Всъщност вероятно би трябвало да седиш в кабинета на психиатъра.
Хвърлих му бегъл поглед и долових смущението му.
— Не знам какво ми има — промърмори той, загледан през прозореца.
— Още ли се тормозиш заради Дорис?