Проклетата кауза
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #7
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Атика»
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Проклетата кауза». Краткое содержание книги:
Марино сви рамене.
— Нямам представа.
— Как може да нямаш представа? — запитах нетърпеливо. — Те имат поне триста полицаи. Никой ли не се занимава със смъртта на Тед Едингс?
— Съвсем без значение е дали имат триста полицаи или не. Само един от отделите да не е наред, и край. Проблемът ни е, че детектив Роше все още се занимава със случая.
— Не разбирам — казах.
— А и все още възнамерява да се занимава и с теб.
Не слушах внимателно, защото Роше не заслужаваше да си губя времето с него.
— Ако съм на твое място, ще бъда доста внимателен — каза Марино и ме погледна в очите. — Знаеш какви клюкарки са ченгетата. Чух един слух, че си сваляла Роше, и затова шефът му ще се опита да накара губернатора да те уволни.
— Хората могат да клюкарстват колкото си искат — казах нетърпеливо.
— Да, но част от проблема е, че виждат колко млад е Роше, и някои хора наистина си представят, че може да си го харесала.
Марино се поколеба и замълча за момент. Разбирах какво презрение и омраза изпитва към Роше. Знаех, че му се иска поне да го пребие.
— Неприятно ми е да ти го кажа — добави Марино, — но за теб щеше да е доста по-леко, ако онзи кретен не беше хубав.
— При сексуалния тормоз не става дума за това как изглеждат хората. Но Роше не може да ме засегне, затова не се тревожа за него.
— Важното е, че иска да ти навреди, док, и доста усилено се опитва да го направи. Стига да може, ще те прецака по някакъв начин.
— Може да се нареди на опашка заедно с всички други, които искат да постъпят като него.
— Човекът, който се е обадил в сервиза във Вирджиния Бийч и се е представил за теб, е бил мъж — сериозно ме изгледа Марино. — Просто те информирам.
— Дани не би направил това — казах.
— И аз не мисля така. Но Роше би.
— Какво ще правиш утре?
Марино се прозя.
— Май няма да има време да ти разкажа.
— Може да се наложи да отидем до Шарлътсвил.
— Защо? — намръщи се той. — Не ми казвай, че Луси пак се държи откачено.
— Не, не е за това. Но може да се отбием да я видим, докато сме там — отговорих.
Глава единадесета
На следващата сутрин тръгнах да проверя уликите. Първата ми спирка беше лабораторията със сканиращия електронен микроскоп, където открих криминоложката Бетси Еклис да обработва квадратно парче от автомобилна гума. Седеше с гръб към мен. Загледах я как поставя пробата на платформата, която после щеше да влезе във вакуумираната стъклена камера, за да бъде покрита с атоми злато. Забелязах среза в средата на гумата и си помислих, че изглежда познат, но не бях сигурна.
— Добро утро — поздравих.
Тя се завъртя и обърна гръб на внушителното си работно място, изпълнено с електронни устройства и дигитални микроскопи, които представяха образите като снимки, а не прости линии по мониторите. Слаба, с посивяла коса, облечена в бяла престилка, днес тя изглеждаше по-разтревожена от обикновено.
— Добро утро, доктор Скарпета — отвърна тя и постави пробата в камерата.
— Нарязани гуми? — запитах.
— От оръжейния отдел ме помолиха да направя пробата колкото се може по-бързо. Не ме питайте защо.
Не беше особено доволна от спешната си задача, защото това наистина беше необичайно за случай, който не се считаше сериозно престъпление. Не разбирах защо са дали приоритет на задачата днес, когато лабораториите бяха претрупани с работа, но не бях дошла тук за това.
— Дойдох да поговорим за урана — обясних.
— За първи път виждам нещо подобно — каза Бетси и отвори найлонов плик. — За цели двайсет и две години.
— Трябва да знаем с кой изотоп на урана си имаме работа — казах.
— Съгласна съм, но тъй като никога преди не съм имала подобен случай, не знам къде трябва да се изследва. Знам само, че аз не съм в състояние да го извърша тук.
Използвайки двойна лепенка, тя започна да монтира нещо, приличащо на парченца кал, върху малък шип, който щеше да отиде във флакон за съхранение. Бетси получаваше веществени доказателства всеки ден и едва насмогваше на огромното количество работа.
— Къде се намира радиоактивната проба сега? — попитах.
— Там, където я оставих. Не съм отваряла камерата оттогава, а и май нямам желание да го направя.
— Мога ли да видя с какво разполагаме?
— Разбира се.
Тя се премести до следващия дигитален микроскоп, включи монитора и той се изпълни с черна мъглявина, по която бяха разпилени звезди с различни размери и форми. Някои бяха ярки и бели, други — неясни, а всичките бяха невидими за невъоръжено око.