Градът на зверовете
- Автор: Алиенде Исабел
- Серия: Градът на зверовете #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ема Барух
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на зверовете». Краткое содержание книги:
Александър Колд напредваше внимателно, стъпка по стъпка, без да престава да свири, като се приближаваше до чудовището вампир и се стараеше да мисли със сърцето, а не с главата си. Това беше толкова невероятно преживяване, че не можеше да разчита само на разума или на логиката, беше дошъл моментът да използва същата сила, която му помагаше да се катери по планините и да създава музика: интуицията. Опита се да си представи как се чувства животното и реши, че то сигурно е толкова уплашено, колкото и той самият. Намираше се за първи път пред човешко същество, никога не беше чувало звуци като тези от флейтата и шумът трябва да е бил оглушителен за него и затова стоеше като хипнотизирано. Спомни си че трябва да налее вода в кратуната и да се върне преди да е паднала нощта. Оказа се невъзможно да прецени колко часове бе прекарал в подземния свят и единственото, което желаеше, беше да излезе оттам колкото може по-бързо.
Докато изтръгваше само отделни звуци от флейтата, служейки си с едната ръка, протегна другата към извора, почти докосвайки вампира, но едва първите капки паднаха в кратуната, и водата от струята намаля докато изчезна напълно. Разочарованието на Алекс беше толкова огромно, че беше на ръба да се нахвърли с юмруци срещу скалата. Единственото, което го спря, бе страховитото животно, издигащо се до него като часовой.
И когато се готвеше вече да си тръгне, си спомни думите на Уалимаи за неизменния закон на природата: да даваш толкова, колкото получаваш. Прегледа оскъдните си притежания: компаса, швейцарското войнишко ножче и флейтата. Можеше да остави първите две, които така или иначе не му служеха много, но не искаше да се раздели със своята вълшебна флейта, неговия всесилен инструмент — наследство от прочутия му дядо. Без нея беше загубен. Постави компаса и ножчето на земята и зачака. Нищо. Нито една капка повече не излезе от скалата.
Тогава разбра, че тази лековита вода беше за него най-ценното съкровище на този свят, единственото, което можеше да спаси живота на майка му. В замяна трябваше да даде това, което му беше най-скъпо. Положи флейтата на земята, докато последните звуци трептяха между стените на пещерата. В същия миг немощната струйка вода отново потече. Зачака безкрайни минути, докато кратуната се напълни, без да отмества поглед от вампира, който го дебнеше. Беше толкова близо, че можеше да усети гробовната му миризма и да преброи зъбите му и почувства безкрайно съчувствие към него за Дълбоката самота, която го обгръщаше, но не позволи това да го отклони от задачата му. Щом кратуната се препълни, отстъпи бавно, за да не предизвиква чудовището. Излезе от пещерата, премина в другата, където се чуваше бълбукането на горещата лава в недрата на земята, и после се измъкна през пролуката. Помисли да сложи обратно камъните, за да я запуши, но не разполагаше с време и допусна, че вампирът е прекалено голям, за да се измъкне през дупката и да го последва.
Измина обратния път по-бързо, защото вече го познаваше. Не се изкуши да събира скъпоценни камъни и когато мина покрай езерото от мляко, където го чакаше миражът на Сесилия Бърнс, си запуши носа, за да се предпази от ухаещите изпарения, които смущаваха разсъдъка, и да не се забави. Най-трудното беше да се пъхне обратно в тесния тунел, откъдето беше влязъл, държейки кратуната изправена, за да не изсипе водата. Имаше тапа: едно парче кожа, завързано с конец, но тя не бе херметическа, а момчето не искаше да загуби нито капка от вълшебната лековита течност. Този път проходът, макар че бе потискащ и тъмен, не му се стори толкова ужасен, защото знаеше, че накрая ще стигне до светлина и въздух.
Дюшекът от облаци в гърловината на тепуи, осветен от последните слънчеви лъчи, бе придобил червеникави оттенъци — от ръждиви до златисти. Шестте светлинни луни бяха започнали да изчезват от странния небосклон на тепуи, когато Надя Сантос и Александър Колд се завърнаха. Уалимаи чакаше в амфитеатъра на златния град, пред съвета на Зверовете, придружен от Бороба. Щом маймунката зърна своята стопанка, хукна към нея с облекчение и се хвърли на врата й. Младежите бяха изтощени, с тела, покрити с драскотини и рани, но всеки от тях носеше съкровището, което беше тръгнал да търси. Старият магьосник не прояви признаци на изненада, посрещна ги със същото спокойствие, с което изпълняваше всяко действие в своето съществуване, и им каза, че моментът да тръгват е настъпил. Нямаше време за почивка, през нощта трябваше да пресекат вътрешността на планината и да излязат навън, в Окото на Света.