Вълчето братство

Той хвана палеца й и прошепна:

— Палец. Палец.

Тя повтаряше думите му и за няколко минути той я научи всичко за ръце, рамене и носове, след което мина на дървета, на есенни листа и на небе.

След като му омръзна, се унесе в дрямка, притиснал плътно зелената жена. Чудно му беше откъде ли се е взела и дали изпитва самота. Също като него и като малката Ейвран, доколкото разбираше, тя не бе свързана с никого. И тримата бяха съвсем сами на този свят, пометени от ветровете.

„Трябва да изцеря тази рана — помисли Роланд. — Мога да помоля Палдейн да стана настойник на Ейвран. Светът е пълен със сираци, а и тя има моята коса. Хората ще мислят, че ми е дъщеря.“ Обеща си да поговори утре с Ейвран за това.

Навярно защото държеше жена в прегръдката си и защото жадуваше за женска близост, а и защото още помнеше жената, която го бе отхвърлила преди двайсет години, се замисли за Сийра Крайър, както и за чувството за дълг, което го бе отпратило на север.

Спомни си как се събуди преди седем дни:

Докато навличаше широките си панталони, беше казал на Сийра Крайър:

— Дадох си даровете преди години, на един мъж на име Драйдън. Беше сержант в кралската гвардия. Знаеш ли го?

— Лорд Драйдън — поправи го тя. — Кралят му позволи да се оттегли на заслужен отдих в имението си преди няколко години. Доста стар е… мисля, че е взел не само твоя метаболизъм. Но все още ходи всяка година до Хиърдън за кралския лов.

Роланд кимна. Най-вероятно лорд Драйдън беше паднал от кон или го бе срещнал някой от старите глигани на Дънуд. Глиганите там бяха високи като коне и бяха отнели живота на не малко ловци.

Мисълта тъкмо бе минала през ума му, когато из тесните зали отекна вик:

— Кралят е мъртъв! Менделас Дрейкън Ордън е мъртъв! — А от друго място в цитаделата някой викна: — Сър Бофор е мъртъв! — Една жена извика: — Марис е мъртъв!

Роланд се зачуди защо толкова много лордове и рицари бяха измрели наведнъж. Тук имаше нещо повече от съвпадение или случайно нещастие.

И докато привършваше с обуването на ботушите, извика:

— Лорд Драйдън е намерил покой!

Посветителите в Синята кула продължиха един след друг да съобщават за смъртта на владетели и рицари и обикновени войници — много и много имена, така че всеки да разбере за нечия гибел.

Не можеха глигани да са избили толкова много мъже наведнъж. Трябваше да е имало някаква голяма битка. И докато гласовете на викащите продължаваха да се сливат в многогласен поменик, Роланд си помисли — не, не и битка дори. Това си беше цяло клане.

Изтича от килията си в дългия коридор и разбра, че тесният му приют се намира над едно стълбище. От близката килия излезе с олюляване някаква жена и заразтрива ръцете си, току-що върнала си отдадената гъвкавост. От другата страна на коридора един мъж примигваше удивен. Той пък си беше дал взора на някой господар.

Сийра Крайър го последва по петите.

Викове на скръб кънтяха из Синята кула и хората се стичаха по стълбите към Голямата зала.

Синята кула беше древна. Според легендата не беше построена от хора, защото никакви хора не бяха в състояние да одялат и вдигнат толкова масивни камъни като тези, които изграждаха преградните й стени. Според мнозина кулата бе издигната в древни времена от някаква забравена раса великани. Цитаделата се издигаше на трийсет етажа над Каролско море. Със своите десетки хиляди стаи Синята кула сама по себе си представляваше цял огромен град. В продължение поне на три хилядолетия тя беше приютявала Посветителите на Мистария, онези, които отдаваха своя ум, жизненост или мускул, своя метаболизъм, обаяние или глас.