Хари Потър и стаята на тайните
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и стаята на тайните». Краткое содержание книги:
Легендите говорят, че при напускането си създава Стаята на тайните и единствено Наследника ще може да я отвори. Кой е той?
През втората учебна година в училището за магия и вълшебство „Хогуортс“ умът и силата на духа на Хари Потър са подложени на върховни изпитания. Новата среща със зловещия Волдемор е изключително драматична. Но Хари е магьосник! При това си има всеотдайни приятели…
— Може да е за какво ли не — каза Рон. — Може да е получил трийсет пъти С.О.В.А. или да е спасил преподавател от гигантска сепия. Може да е убил Миртъл, с което е направил услуга на всички…
По втренчения поглед на Хърмаяни Хари разбра, че тя мисли същото, каквото и той.
— Какво се сетихте? — попита Рон, гледайки ту единия, ту другия.
— Ами Стаята на тайните е била отворена преди петдесет години, нали? — каза Хари. — Така поне разправя Малфой.
— Дааа… — каза бавно Рон.
— А този дневник е на петдесет години — добави Хърмаяни, потупвайки го развълнувано.
— Е, и?
— О, Рон, събуди се! — сопна му се Хърмаяни. — Знаем, че човекът, който е отворил Стаята на тайните за последен път, е бил изгонен преди петдесет години. Знаем, че Риддъл е бил награден за специални заслуги към училището пак преди петдесет години. Е, ами ако този Риддъл е получил наградата си, защото е заловил Наследника на Слидерин? Неговият дневник би могъл да ни каже всичко — къде е Стаята, как да се отвори и какви същества живеят в нея. Който и да стои зад нападенията напоследък, едва ли би искал този дневник да се мотае наоколо, нали?
— Това е блестяща теория, Хърмаяни — каза Рон — с една-едничка слабост: в дневника няма написано нищо.
Хърмаяни вече вадеше магическата пръчка от чантата си.
— Може да е невидимо мастило — прошепна тя, почука дневника три пъти и рече „Апарециум!“.
Нищо не се появи. Без да се смущава, Хърмаяни пъхна пръчката обратно в чантата си и извади нещо като яркочервена гума за триене.
— С това се открива тайнопис. Купих го на „Диагон-али“.
Тя започна да трие силно на страницата с датата първи януари. Нищо не излезе.
— Слушайте какво ви казвам: нищо няма да намерите там — повтори Рон. — Риддъл просто си е купил дневник за Коледа и не си е направил труда да го попълва.
Хари не можеше да си обясни защо всъщност не бе изхвърлил дневника на Риддъл. И не само това — макар да знаеше, че дневникът е празен, той често го вземаше разсеяно и го разлистваше, сякаш искаше да завърши някаква непрочетена история. И колкото да бе сигурен, че никога не е чувал името Т. М. Риддъл, то като че ли му говореше нещо — сякаш Риддъл му е бил приятел в детството и е позабравен вече. Но това беше невъзможно. Дъдли се беше погрижил той да няма приятели, преди да постъпи в „Хогуортс“.
Въпреки това Хари бе решил да разбере повече за Риддъл, така че на следващия ден още при изгрев той се запъти към Трофейната зала да огледа онази специална награда. Придружиха го заинтригуваната Хърмаяни и крайно колебливият Рон, който заяви, че това място му е опротивяло за цял живот.
Полираната до блясък златна табелка на Риддъл беше прибрана в един шкаф в ъгъла. На нея не пишеше защо точно му е дадена. („Толкова по-добре, иначе щеше да е по-голяма и трябваше повече да я лъскам“ — изкоментира Рон.)
Името на Риддъл откриха и върху един стар медал за магически достойнства, както и в списъка на отличниците от онова време.
— Прилича ми на Пърси — каза Рон и сбърчи нос от неприязън. — Префект, отличник… Сигурно е бил начело на всеки випуск.
— Казваш го, сякаш е нещо лошо — отбеляза Хърмаяни, леко обидена.
Слънцето бе вече започнало да огрява отново „Хогуортс“. Настроението в замъка ставаше все по-ведро. Нямаше нови нападения след тези над Джъстин и Почтибезглавия Ник, а Мадам Помфри със задоволство съобщи, че мандрагорите започнали да стават по-потайни и нацупени, което означавало, че бързо се разделят с детството.
— Щом им се изчисти и акнето, ще бъдат готови за ново пресаждане — чу я Хари да разправя успокоително на Филч един следобед. — Съвсем скоро след това ще ги отрежем, ще ги сварим и няма да усетите кога отново ще си имате Госпожа Норис.
Може би Наследника на Слидерин, мъж или жена, се е уплашил, помисли си Хари. Сигурно е почувствал, че вече е твърде рисковано да отвори Стаята на тайните, при положение че цялото училище е нащрек. Може би чудовището, каквото и да е то, се е укротило и е изпаднало в летаргия за още петдесет години…
Ърни Макмилън от „Хафълпаф“ не беше настроен толкова оптимистично. Той все още смяташе, че Хари е виновен и че се е издал в клуба по дуелиране. Пийвс само наливаше масло в огъня — току се появяваше в някой коридор, пълен с ученици, и кълчейки се, запяваше „О, Хари, Хари, какво си сторил…“
Гилдрой Локхарт като че ли си въобразяваше, че именно той е успял да спре нападенията. Хари го чу да се хвали на професор Макгонъгол, когато веднъж грифиндорци се събираха за час по трансфигурация: