Хари Потър и стаята на тайните
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и стаята на тайните». Краткое содержание книги:
Легендите говорят, че при напускането си създава Стаята на тайните и единствено Наследника ще може да я отвори. Кой е той?
През втората учебна година в училището за магия и вълшебство „Хогуортс“ умът и силата на духа на Хари Потър са подложени на върховни изпитания. Новата среща със зловещия Волдемор е изключително драматична. Но Хари е магьосник! При това си има всеотдайни приятели…
— Сега пък какво й е? — зачуди се Рон.
— Да идем да видим — предложи Хари.
Като повдигнаха одежди над глезените си, те прегазиха през локвата вода до вратата с табелката „Не работи“ и без да й обръщат внимание, по навик влязоха. Стенещата Миртъл плачеше по-силно и упорито от когато и да било, ако това изобщо беше възможно. Изглежда се бе скрила в обичайната си тоалетна чиния. В тоалетната беше тъмно, тъй като свещите бяха изгасени от потоците вода, наквасили стените и пода.
— Какво има, Миртъл? — попита Хари.
— Кой си ти? — избълбука Миртъл нещастно. — Ела да хвърлиш и ти нещо по мен.
Хари влезе в нейната кабинка и попита:
— Защо да хвърлям нещо по теб?
— Не ме питай! — кресна Миртъл и се появи с нова струя вода, която се плисна върху вече подгизналия под. — Стоя си аз тук и си гледам работата, а някой решава, че е много весело да хвърли книга по мен…
— Но нали не може да те заболи от това, че някой е хвърлил нещо по теб? — попита Хари съвсем логично. — Защото то просто ще мине през теб…
Не трябваше да казва това, защото Миртъл се изду и запищя още по-силно:
— Нека всички да хвърлят книги по Миртъл, защото тя не може да ги почувства. Десет точки, ако я улучите в стомаха, петдесет точки, ако премине през главата й! Ха-ха-ха, каква забавна игра, нали?
— Кой я хвърли все пак? — попита Хари.
— От’де да знам… Седях си аз в отходната тръба и си мислех за смъртта, когато тя изведнъж падна през главата ми… — обясни Миртъл, като ги гледаше яростно. — Ето я там, цялата във вода…
Хари и Рон погледнаха там, където им сочеше Миртъл, и видяха малка тънка книжка. Задната й корица беше охлузена и цялата бе мокра като всичко останало в тоалетната. Хари понечи да я извади, но Рон рязко протегна ръка и го спря.
— Защо? — попита Хари.
— Да не си луд! — каза Рон. — Може да е опасно.
— Опасно ли? — попита Хари и се разсмя. — Остави тая работа, как може да е опасно?
— Нямаш си и представа! — отвърна Рон, гледайки подозрително книгата. — Някои от книгите, конфискувани от министерството… нали татко ми е разправял… Имало една, дето изгаря очите. А всички, които са чели „Сонети на един магьосник“, говорели след това цял живот само в мерена реч. Една вещица в Бат пък имала книга, която не можеш да спреш да четеш. Просто си вървиш насам-натам с нос, забоден в книгата, и се мъчиш да правиш всичко останало с една ръка. А пък…
— Добре, разбрах те — каза Хари.
А малката книжка си лежеше, невзрачна и мокра.
— Да, ама няма как да узнаем, ако не хвърлим поне един поглед — каза Хари, заобиколи Рон и я грабна от пода.
Веднага разбра, че това е дневник. Полуизтритата дата на корицата сочеше, че е отпреди петдесетина години. Хари го отвори нетърпеливо. На първата страница едва различи името Т. М. Риддъл.
— Чакай малко — каза Рон, който се бе приближил боязливо и сега надничаше през рамото на Хари. — Това име ми е познато… Т. М. Риддъл е получил Награда за особени заслуги към „Хогуортс“ преди петдесет години.
— Ти пък откъде знаеш това? — изуми се Хари.
— Нали Филч ме накара да лъскам почетната му табелка повече от петдесет пъти по време на принудителния труд! — каза Рон с отвращение. — Върху нея бях изповръщал онези плужеци, нали помниш? Ако си трил тая гадост от едно име цял час, и ти ще го запомниш.
Хари разлисти мокрите страници. Те бяха напълно чисти. Нямаше и най-малка следа от нещо написано върху тях, нито дори бележка „Рожден ден на леля Мейбъл“ или „При зъболекаря в три и половина“.
— Че той нищо не е писал! — каза Хари разочарован.
— Чудя се защо ли някой е искал да го изхвърли — озадачи се Рон.
Хари обърна книгата и видя на гърба на корицата отпечатано името на един павилион за вестници на „Воксхол Роуд“ в Лондон.
— Той трябва да е бил от мъгълски произход — каза замислено Хари, — щом си е купил дневник от „Воксхол Роуд“…
— Е, това нищо не означава — каза Рон и сниши глас: — Давам ти петдесет точки, ако успееш да уцелиш с него носа на Миртъл.
Но Хари мушна дневника в джоба си.
В началото на февруари Хърмаяни напусна болничното крило вече без котешки белези, без опашка и без козина. Още първата вечер от нейното завръщане в кулата на „Грифиндор“ Хари й показа дневника на Т. М. Риддъл и й разказа как са го намерили.
— О, той сигурно има скрити сили! — възкликна Хърмаяни, взе дневника и се вгледа в него.
— Дори и да има, крие ги доста добре — каза Рон. — Сигурно е срамежлив. Чудя ти се, Хари, защо не го хвърлиш.
— А аз пък се чудя защо някой се е опитал да се отърве от него — отвърна Хари. — И няма да е зле да разберем как Риддъл е получил Награда за особени заслуги към „Хогуортс“.