Състояние на страх

Но иначе беше добре. Даже нещо повече — чувстваше се като нов, почти като прероден. Вън, на леда, беше решил, че е дошъл краят му. Откъде беше намерил силите да стане, нямаше представа. Беше усетил ритниците на Сара, но не беше реагирал. После чу бибипкащия звук. И когато погледна, видя буквите — НАСА.

Смътно бе осъзнал, че е някакво возило. Значи все някой трябваше да го управлява. Предните гуми бяха спрели на сантиметри от тялото му. Той успя да се изправи на колене и да се издърпа за гумите. Не разбираше защо шофьорът не излиза да му помогне. После си даде сметка, че возилото е ниско и широко, като сплескан мехур, високо малко повече от метър. Беше прекалено малко, за да се управлява от шофьор — явно беше някакъв робот. Изстърга снега от куполообразната черупка. Надписът гласеше: „НАСА Дистанционно метеоритно наблюдение“.

Возилото говореше, повтаряше безспир записаното съобщение. Заради вятъра, Евънс не разбираше какво казва. Махна снега, с мисълта, че все трябва да има някакъв начин за свръзка, някаква антена или…

После пръстите му попаднаха на подвижен панел. Той го отвори. Вътре видя телефон — най-обикновена телефонна слушалка, яркочервена. Вдигна я към кървавата си маска. Не се чуваше нищо, така че той каза:

— Ало? Ало?

И нищо друго.

Срина се на земята.

По-късно сестрите му казаха, че е направил достатъчно, за да изпрати сигнал до станцията на НАСА на Пейтриът Хилс. Оттам бяха уведомили Уедел, чийто спасителен отряд ги открил след десет минути. И двамата били още живи, макар и на ръба.

Всичко това се беше случило преди повече от двайсет и четири часа.

Медицинският екип се беше трудил дванайсет часа, за да върне телесната им температура до нормалната, защото, както му бе казала сестрата, това трябвало да се прави бавно. Бяха му казали, че ще се оправи, но е възможно да изгуби два от пръстите на краката си. Това щяло да стане ясно по-късно. След няколко дни.

Стъпалата му бяха превързани с някакви защитни джаджи между пръстите. Обувките не му ставаха, но му бяха намерили маратонки няколко номера по-големи, все едно купувани за баскетболист. На краката на Евънс изглеждаха като клоунски обувки. Но можеше да ги обуе, а и болката не беше непоносима.

Той се изправи предпазливо. Краката му трепереха, но иначе беше добре.

Сестрата се върна.

— Гладен ли си?

Той поклати глава.

— Още не.

— Болка?

Той поклати глава.

— Ами, сещате се, навсякъде, но не много.

— Болката ще се засилва — каза му сестрата и му даде малко шишенце с таблетки. — Вземай по едно хапче на четири часа при нужда. А и сигурно няма да можеш да заспиш без тях през първите няколко дни.

— А Сара?

— На нея ще й трябва още поне половин час.

— Къде е Кенър?

— Мисля, че е в компютърната зала.

— Къде е това?

— Може би ще е по-добре да се облегнеш на мен… — почна сестрата.

— Добре съм. Просто ми кажете накъде да вървя.

Тя му посочи и той тръгна. Но се оказа по-нестабилен от очакваното. Мускулите му не работеха както трябва, чувстваше се като разглобен. Коленете му се подгънаха и той политна към пода. Сестрата бързо приклекна и плъзна рамо под мишницата му.