Състояние на страх
- Автор: Крайтон Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Състояние на страх». Краткое содержание книги:
• В джунглите на Малайзия мистериозен клиент купува смъртоносна кавитационна технология, изработена по поръчка.
• Във Ванкувър малка изследователска подводница е дадена под наем за проучвания във водите край Нова Гвинея.
• В Токио един агент на разузнаването се опитва да разбере какво означава всичко това.
Така започва този вълнуващ провокиращ технотрилър на Майкъл Крайтън. Единствено неговото умение да съчетае научните факти с вълнуващи приключения е в състояние да доведе тези толкова различни елементи до напрегнат финал.
Това е най-мащабният трилър на Крайтън.
„Състояние на страх“ води читателя от ледниците на Исландия до вулканите на Антарктика, от Аризонската пустиня до джунглите на Соломоновите острови, от улиците на Париж до плажовете на Лос Анджелис.
Романът препуска напред с шеметна скорост и дори и за миг не спира да провокира ума ни и закостенелите ни убеждения.
Чак когато Питър се прехвърли в кабинката, Сара се отпусна на пода. Краката й започнаха да треперят конвулсивно. После и цялото й тяло. Легналият на една страна Евънс — кашляше и гърдите му свиреха — дори не забеляза. Постепенно треперенето затихна. Сара намери аптечката и се зае да почисти лицето му.
— Повърхностна рана, не е страшно — каза тя. — Но ще трябва да се зашие.
— Ако въобще се измъкнем оттук.
— Ще се измъкнем.
— Добре че поне ти мислиш така. — Той погледна през прозореца към леда горе. — Катерила ли си се по лед?
Тя поклати глава.
— Не, но доста съм се катерила по скали. Едва ли е много различно.
— Е, поне е по-хлъзгаво. А и какво ще правим, когато се качим горе?
— Не знам.
— Нямаме представа накъде трябва да вървим.
— Ще тръгнем по следите от шейната на онзи.
— Ако още са там. Ако вятърът не ги е издухал. А и сама знаеш, че до Уедел има поне седем-осем мили.
— Питър — каза тя предупредително.
— Ако се задава буря, може би ще е по-добре да си останем тук.
— Аз няма да стоя тук — каза тя. — Ако ще се мре, поне да е на дневна светлина.
Самото изкачване по стената на цепнатината не беше чак толкова непосилно, след като Сара свикна да забива котките в леда и разбра колко силно да замахва с пикела. Покри разстоянието за няма и десет минути и изпълзя на повърхността.
Повърхността изглеждаше съвсем същата като преди. Същата мътна слънчева светлина, същият сив хоризонт, който се сливаше със земята. Същият сив еднообразен свят.
Помогна на Евънс да се изкатери. Раната му отново кървеше, кръвта по лицето му засъхваше в червена маска.
— Егати студът — каза той. — Накъде, как мислиш?
Сара гледаше слънцето. То висеше ниско на хоризонта, но дали залязваше, или изгряваше? А и въобще коя посока показваше слънцето, когато си на южния полюс? Намръщи се — не можеше да се ориентира в посоките, а нямаше право на грешка.
— Ще тръгнем по следите — каза накрая. Свали котките и тръгна.
Трябваше да признае, че Питър е прав за едно — тук горе беше много по-студено. След половин час се изви и силен насрещен вятър. Двамата се влачеха напред, приведени срещу бръснещите му повеи. И още по-лошо — вятърът въртеше снега в краката им. Което означаваше…
— Губим следите — каза Евънс.
— Знам.
— Вятърът ги отвява.
— Знам! — Понякога беше истинско бебе. Какво очакваше от нея да направи по въпроса с вятъра?
— Какво ще правим? — попита той.
— Не знам, Питър. Досега не се бях губила в Антарктика.
— И аз.
Вървяха с мъка напред.
— Само че идеята да излезем тук беше твоя.
— Питър. Стегни се.
— Да се стегна? Направо замръзвам, Сара. Не си чувствам нито носа, нито ушите, нито пръстите, и на ръцете и на краката, нито…
— Питър. — Тя го стисна за рамото и го разтърси. — Млъкни!
Той млъкна. Погледна я през пролуките на кървавата си маска.
Миглите му бяха побелели от скреж.
— И аз не си усещам носа — каза Сара. — Но не бива да изпадаме в паника.
Огледа се, направи пълен кръг, опитвайки се да прикрие собственото си растящо отчаяние. Вятърът навяваше все повече сняг. Видимостта намаляваше. Светът беше станал по-плосък и по-сив, почти лишен от трето измерение. Ако вятърът не утихнеше, скоро нямаше да виждат земята достатъчно добре и току-виж пропаднали в някоя цепнатина.
В средата на нищото.
— Красива си, като се ядосаш, знаеш ли?
— Питър, за Бога!
— Ами, така си е.
Тя тръгна, вперила поглед в земята, мъчеше се да различи следите от веригите.
— Хайде, Питър. — Може би следите щяха да се върнат на пътя. Щеше да е лесно да следват пътя дори в бурята. И много по-безопасно.
— Мисля, че се влюбвам, Сара.
— Питър…
— Трябваше да ти го кажа. Това може да е последният ми шанс. — Той пак се закашля.
— Пести си дъха, Питър.
— Егати и студът.
Вървяха бавно и мълчаливо. Вятърът виеше. Парката беше прилепнала плътно по тялото на Сара. Ставаше все по-трудно да се върви. Но тя упорстваше. Изгубила бе представа от колко време върви. И изведнъж вдигна ръка и спря. Евънс, изглежда, не я беше видял, защото се блъсна в гърба й, изсумтя и също спря.
Наложи се да приближат глави и да викат, за да се чуят през вятъра.
— Трябва да спрем! — извика тя.
— Знам!
И после, понеже не знаеше какво друго да направи, Сара седна на земята, сви колене към гърдите си, отпусна глава върху тях и се опита да не заплаче. Вятърът ставаше все по-силен. Виеше пронизително. Въздухът беше толкова плътен от навявания сняг, че трудно се дишаше.
Евънс седна до нея и каза:
— Ще умрем, мамка му.