Състояние на страх
- Автор: Крайтон Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Състояние на страх». Краткое содержание книги:
• В джунглите на Малайзия мистериозен клиент купува смъртоносна кавитационна технология, изработена по поръчка.
• Във Ванкувър малка изследователска подводница е дадена под наем за проучвания във водите край Нова Гвинея.
• В Токио един агент на разузнаването се опитва да разбере какво означава всичко това.
Така започва този вълнуващ провокиращ технотрилър на Майкъл Крайтън. Единствено неговото умение да съчетае научните факти с вълнуващи приключения е в състояние да доведе тези толкова различни елементи до напрегнат финал.
Това е най-мащабният трилър на Крайтън.
„Състояние на страх“ води читателя от ледниците на Исландия до вулканите на Антарктика, от Аризонската пустиня до джунглите на Соломоновите острови, от улиците на Париж до плажовете на Лос Анджелис.
Романът препуска напред с шеметна скорост и дори и за миг не спира да провокира ума ни и закостенелите ни убеждения.
Тя се опитваше да си представи положението му. Изглежда, беше попаднал в някаква пролука в леда. Страшно беше да си го представиш дори. Нищо чудно, че беше толкова уплашен.
— Питър — подхвана тя отново, — можеш ли да я закачиш за нещо, каквото и да е?
— Ще се опитам.
— Добре. Спускам го — каза тя и спусна въжето. Куката изчезна в мрака. — Виждаш ли го?
— Виждам го.
— Можеш ли да хванеш куката?
— Не.
— Добре, ще я залюлея към теб. — Тя помръдна леко китката си и залюля въжето. Куката се скри от погледай, после се върна, после пак се скри.
— Не мога… продължавай да я люлееш, Сара.
— Люлея я.
— Не я стигам, Сара.
— Опитай пак.
— Трябва да е по-ниско.
— Добре. Колко по-ниско?
— Трийсетина сантиметра.
— Добре. — Тя спусна въжето още една стъпка. — Така?
— Да, сега я залюлей.
Тя залюля въжето. Чуваше го да сумти от напрежение, но всеки път куката се връщаше назад.
— Не мога, Сара.
— Можеш. Опитай пак.
— Не мога. Пръстите ми са ледени.
— Опитай — каза тя. — Ето я пак.
— Не мога, Сара, не мога… Хей!
— Какво?
— Почти я хванах.
Загледана надолу, Сара видя, че куката се върти. Наистина я беше докоснал.
— Още веднъж — каза тя. — Ще успееш, Питър.
— Опитвам се, просто едва си усещам… хванах я, Сара. Хванах я!
Тя въздъхна облекчено.
Той кашляше в мрака. Тя чакаше.
— Така — каза той. — Закачих я за якето си.
— Къде?
— Отпред. На гърдите.
Както си го представяше Сара, ако куката разкъсаше якето, щеше да се забие право в брадичката му.
— Не, Питър. Закачи я под мишницата.
— Не мога, освен ако преди това не ме изтеглиш поне половин метър.
— Добре. Кажи кога.
Той се закашля отново.
— Слушай, Сара. Ти можеш ли въобще да ме изтеглиш?
Беше избягвала да мисли за това. Просто беше приела, че все някак ще го направи. Разбира се, не знаеше колко здраво е заседнал, но…
— Да — каза тя. — Ще мога.
— Сигурна ли си? Тежа осемдесет килограма. — Закашля се отново. — А може и повече. Пет отгоре.
— Завързала съм въжето за волана.
— Добре, но само… не ме изпускай.
— Няма да те изпусна, Питър.
Пауза.
— Ти колко килограма си?
— Питър, никога не задавай този въпрос на една дама. Особено в Лос Анжелис.
— Не сме в Лос Анжелис.
— Не знам колко килограма съм — каза тя. Знаеше съвсем точно, разбира се. Тежеше шейсет и седем килограма. С петнайсетина по-малко от него. — Но знам, че мога да те издърпам. Готов ли си?
— Мамка му!
— Питър, готов ли си, или не?
— Да. Давай.
Тя обра въжето, после приклекна и запъна крака от двете страни на вратата. Чувстваше се като сумист в началото на двубой. Но знаеше, че краката й са много по-силни от ръцете. Само така би могла да се справи. Пое си дълбоко дъх и викна:
— Готов?
— Май да.
Сара започна да се изправя, мускулите на краката й горяха от усилие. Въжето се изпъна, после помръдна нагоре — отначало бавно, само десетина сантиметра. Но се движеше.
Движеше се.
— Спри!
— Какво?
— Спри!!!
— Добре. — Краката й бяха изправени само наполовина. — Но не мога да издържа дълго така.
— Въобще не се и опитвай. Отпусни въжето. Бавно. Около метър.
Сигурно вече го бе изтеглила отчасти. Гласът му звучеше по-бодро и не толкова уплашено, макар че кашлицата му беше станала кажи-речи постоянна.
— Питър?
— Минутка. Закачам я на колана си.
— Добре…
— Вече виждам нагоре — каза той. — Виждам веригата. На два метра над главата ми е.
— Добре.
— Но когато ме изтегляш, въжето ще се търка в ръба й.
— Не се тревожи — каза тя.
— А аз ще вися право над, ъъъ…
— Няма да те изпусна, Питър.
Той пак се разкашля. Тя чакаше. Накрая Питър каза:
— Кажи ми, когато си готова.
— Готова съм.
— Тогава да свършваме — каза той, — преди да съм се паникьосал окончателно.
Имаше само един страшен момент. Беше го изтеглила около четири стъпки и тялото му се беше освободило от пролуката, когато цялата му тежест изведнъж увисна на ръцете й. Сара не успя да реагира навреме и въжето се плъзна един метър надолу.
— Сара! — изкрещя той.
Тя стисна въжето и успя да го спре.
— Извинявай.
— Мамка му!
— Извинявай, съжалявам. — Задърпа отново. Пъшкаше от непосилната тежест, но след малко видя ръката му да се появява над веригата. Питър я стисна и тя пое част от тежестта му. Прехвърли и другата си ръка, показа се и главата му.
Това също й дойде като шок. Лицето му беше цялото в кръв, косата му се беше напоила в червено. Но той се усмихваше.
— Дърпай, малката!
— Дърпам, Питър. Дърпам.