Състояние на страх
- Автор: Крайтон Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Състояние на страх». Краткое содержание книги:
• В джунглите на Малайзия мистериозен клиент купува смъртоносна кавитационна технология, изработена по поръчка.
• Във Ванкувър малка изследователска подводница е дадена под наем за проучвания във водите край Нова Гвинея.
• В Токио един агент на разузнаването се опитва да разбере какво означава всичко това.
Така започва този вълнуващ провокиращ технотрилър на Майкъл Крайтън. Единствено неговото умение да съчетае научните факти с вълнуващи приключения е в състояние да доведе тези толкова различни елементи до напрегнат финал.
Това е най-мащабният трилър на Крайтън.
„Състояние на страх“ води читателя от ледниците на Исландия до вулканите на Антарктика, от Аризонската пустиня до джунглите на Соломоновите острови, от улиците на Париж до плажовете на Лос Анджелис.
Романът препуска напред с шеметна скорост и дори и за миг не спира да провокира ума ни и закостенелите ни убеждения.
Хрумна й, че може да включи двигателя и заедно с него парното. Струваше си да опита. Включи фаровете — единият работеше и светлината му се отрази в ледената стена. Значи акумулаторът даваше електричество.
Тя завъртя ключа и генераторът издаде стържещ звук. Двигателят не поде.
И в този момент чу вик:
— Хей!
Погледна нагоре, към повърхността. Не видя нищо освен отвора на цепнатината и ивицата сиво небе.
— Хей!
Примижа. Наистина ли имаше някой там горе? Извика на свой ред:
— Хей! Тук, долу съм!
— Знам къде си — каза гласът.
И чак сега Сара си даде сметка, че гласът идва отдолу.
Погледна натам, в дълбините на цепнатината, и извика:
— Питър?
— Направо замръзвам, мамка му — каза той. Гласът му долетя от мрака.
— Ранен ли си?
— Май не. Не знам. Не мога да помръдна. Заклещил съм се в нещо като пролука.
— Колко надолу си?
— Не знам. Не мога да обърна глава, за да погледна. Заклещен съм, Сара. — Гласът му потрепна уплашено.
— Изобщо ли не можеш да помръднеш?
— Само едната ръка.
— Виждаш ли нещо?
— Лед. Виждам синя стена. На две крачки от мен.
Сара беше обкрачила отворената врата и се взираше надолу в цепнатината, напрягаше очи да различи нещо. Долу беше много тъмно. Но й се струваше, че малко по-надолу цепнатината се стеснява рязко. Ако наистина беше така, може би Питър не беше далеч от нея.
— Питър. Раздвижи ръката си. Можеш ли?
— Да.
— Махни.
— Махам.
Нищо не видя. Само мрак.
— Добре — каза тя. — Можеш да спреш.
— Видя ли ме?
— Не.
— Мамка му. — Той се закашля. — Много е студено, Сара.
— Знам. Стискай зъби.
Трябваше да открие начин да види какво има надолу. Погледна под таблото, близо до прикрепения към стената на кабинката пожарогасител. Щом имаше пожарогасител, сигурно имаше и фенерче. Все трябваше да има фенерче… някъде.
Нямаше под таблото.
Може би в жабката. Отвори я, пъхна ръка вътре и заопипва в мрака. Шум от смачкана хартия. Пръстите й се свиха около твърд цилиндър. Извади го.
Фенерче.
Включи го. Работеше. Насочи лъча му към дълбините на цепнатината.
— Това го виждам — каза Питър. — Виждам светлината.
— Браво — каза тя. — А сега размахай пак ръка.
— Махам.
— Сега ли?
— Сега, махам ти.
Тя се взираше.
— Питър, не те виждам… чакай малко. — Виждаше го, макар и само върховете на пръстите му в яркочервената ръкавица — подаваха се едва-едва изпод веригите на шейната.
— Питър.
— Какво?
— Съвсем близо си до мен — каза тя. — Сигурно няма и два метра.
— Супер. Можеш ли да ме измъкнеш?
— Сигурно, ако имах въже.
— Няма въже? — попита невярващо той.
— Да. Отворих отделението със запасите. Празно е.
— Но то не е в отделението — каза той. — Под седалката е.
— Какво?
— Видях го. Въжетата и другите неща са под седалката до шофьора.
Тя провери. Седалката имаше стоманена основа, здраво прикрепена към пода. Не личеше основата да е куха — нямаше вратички или нещо такова. Трудно й беше да маневрира около седалката, за да огледа от всички страни, но че нямаше врати се виждаше веднага. Споходена от внезапно вдъхновение, тя вдигна тапицираната седалка — под нея наистина имаше отделение. Лъчът на фенерчето й освети въжета, куки, пикели, котки…
— Открих ги — каза тя. — Прав беше. Всичко е тук.
— Уф — въздъхна той.
Тя извади екипировката, като внимаваше нещо да не падне през вратата. Пръстите й вече губеха чувствителността си от студа и тя с мъка ги сви около двайсетметровото найлоново въже с тривърха кука в единия край.
— Питър. Ако ти спусна въже, ще можеш ли да го хванеш?
— Може би. Сигурно.
— Ще можеш ли да го стиснеш здраво, така че да те издърпам?
— Не знам. Само едната ми ръка е свободна. Другата е затисната под мен.
— Ще имаш ли сили да те издърпам само на едната ти ръка?
— Не знам. Едва ли. Така де, ако ме изтеглиш наполовина и взема, че изпусна въжето… — Гласът му пресекна, все едно всеки миг щеше да се разплаче.
— Добре — каза тя. — Не се тревожи.
— В капан съм, Сара!
— Не си.
— Съм, в капан съм, в шибан капан, мамка му! — Обхващаше го паника. — Ще си умра тук!
— Питър. Престани. — Навиваше въжето около кръста си, докато говореше. — Всичко ще се оправи. Имам план.
— Какъв план?
— Ще спусна въжето, в края му има кука за лед — каза тя. — Можеш ли да я закачиш за нещо? На колана си например?
— Не, на колана не мога… Не. Затиснат съм, Сара. Не мога да помръдна. Не мога да стигна дори до колана си.