Патриотични игри

— Мисля, че се нарича „Холоуеър лимитед“. Направили са нова програма за компютрите на изтребителите — наистина я бива, времето за обработка на данните е три пъти по-малко, генерира решения за прехващане с фантастична скорост. Монтирана е на тренажора в Пакс и военноморските сили скоро ще го купят.

— Кой знае за това?

Джек се засмя, докато събираше нещата си.

— Самата фирма все още не знае. Капитан Стивънс от Пакс чу за това от момчетата в „Топгън“44. Бил Мей — летял съм с Бил — за първи път е пробвал програмата преди месец и я е харесал толкова, че почти е убедил ония от Пентагона да зарежат цялата бюрокрация и да я купят. Получи се засечка, но главнокомандващият се е заел и казват, че адмирал Рендъл наистина е мераклия да купи програмата. Още тридесет дни и тази малка фирма ще получи коледен подарък. Малко късно ще бъде — каза Роби, — но ще може да напълни голям чорап за подаръци. Просто от любопитство погледнах вестниците тази сутрин и наистина те фигурират в борсата. Може би трябва да провериш какво е положението.

— А ти?

Пилотът поклати глава:

— Аз не играя на борсата, но ти още се мотаеш там, нали?

— По малко. Поверителна ли е тази информация? — попита Джек.

— Доколкото ми е известно, не. Поверителната част е свързана с написването на програмата, но за това си имат добра система за засекретяване — никой не може да я проумее. Вероятно Скип Тайлър би могъл, но аз не. Човек трябва да е специалист по атомна енергетика, за да може да разсъждава с нули и единици. Летците не мислят дигитално. Ние сме аналогови — засмя се Джексън. — Трябва да тръгвам. Сиси има рецитал тази вечер.

— Лека нощ, Роб.

— Умната, Джек. — Роби затвори вратата след себе си. Джек се облегна в стола си. Усмихна се на себе си, след това стана и прибра някои документи в куфарчето си.

„Да — каза си той. — Просто за да му покажа, че все още зная как.“

Райън взе палтото си, излезе от сградата и тръгна надолу покрай мемориала „Пребъл“. Колата му беше паркирана на „Декатър роуд“. Джек караше петгодишен фолксваген „Рабит“. Колата беше много практична за тесните улици на Анаполис и той отказа да си вземе порше, каквото жена му използваше, за да пътува до работата си в Балтимор и обратно. Хиляди пъти беше казал на Кати, че е тъпо двама души да имат три автомобила. За него „Рабит“, за нея „Порше-911“ и комби за семейството. Предложението на Кати той да продаде фолксвагена и да кара комбито беше, разбира се, неприемливо. Малкият бензинов двигател запали веднага. Беше твърде шумен. Трябва да провери гърнето. Джек тръгна и както винаги зави надясно към Мериленд авеню през портал номер 3 в мрачната еднообразна стена, която заобикаляше академията. Един постови от морската пехота му отдаде чест. Райън беше изненадан от това — никога досега не бяха го правили.

Не беше лесно да кара. Когато превключваше скоростите, Райън завърташе лявата си длан в превръзката, за да хване волана, докато дясната му ръка преместваше скоростния лост. Натоварването по улиците никак не му помагаше. Няколко хиляди държавни служители си тръгваха от различни правителствени сгради, улиците бяха претъпкани и се наложи много пъти да спира и да започва всичко от първа скорост. Колата беше с пет предни и една задна предавка и когато стигна до светофарите на Централ авеню, Джек съжали, че не си е купил автомобил с автоматични скорости. Отговорът се криеше в икономията на гориво: „Нима си струва допълнителният литър на сто километра?“ Изсмя се на себе си, като се отправи на изток към залива Чесапийк, а след това надясно по „Фолкънс нест роуд“.