Островът от предишния ден
- Автор: Эко Умберто
- Язык: болгарский
- Переводчик: Толя Радева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът от предишния ден». Краткое содержание книги:
Този път Еко е избрал XVII век за своята виртуозна игра с огледала, в които се мяркат образите на Галилей, Монтеверди, Караваджо, Сервантес, Рубенс, Шекспир, Вермеер, Паскал… Дневник на корабокрушенец, загадъчен остров, заговори, любовни послания и афоризми — какво ли няма в този превъзходен роман, една истинска енциклопедия, чието богатство предизвиква читателя, мобилизира ума и сетивата му, поднася му ключ към отминалото хилядолетие.
За да търси попълнение на запасите, корабът изкачи на запад бреговете на Чили и хвърли котва край безлюден остров, който бордовите карти назоваваха Мас Афуера132. Останаха на него три дни. Климатът беше дотолкова здравословен, а растителността — тучна, щото малтийският рицар отбеляза, че би било голямо щастие да претърпиш един ден крушение край тези брегове и да заживееш тук безоблачно, без повече да желаеш завръщане в родината — и се помъчи да се убеди, че това е Ескондида. Ескондида или не, ако бях останал там — казваше си Роберто на Дафна, — сега нямаше да съм тук да треперя от някакъв Натрапник само защото съм видял следа от крака му в трюма.
После бяха излезли насрещни ветрове, оповести капитанът, и Амарилида противно на всякакъв здрав смисъл тръгна на север. Насрещни ветрове Роберто не усети дори когато се реши тази смяна на курса, корабът се носеше с опънати платна и за да се отклони, трябваше да легне встрани. Вероятно доктор Бърд и неговите хора имаха нужда да продължат по същия меридиан заради експериментите си. Така или иначе стигнаха до островите Галапагос, където се забавляваха да обръщат по гръб огромни костенурки и да ги пекат в собствените им черупки. Малтиецът се рови дълго в някакви свои писания и заключи, че това не е Ескондида.
След като поеха отново курс на запад и слязоха отвъд двайсет и петия градус южна ширина, се запасиха пак с вода на остров, за който картите не даваха сведение. Той не предлагаше други съблазни освен самотата, но рицарят — който не понасяше бордовата храна и питаеше силна ненавист към капитана — каза на Роберто колко хубаво би било човек да има край себе си шепа храбри, сърцати и безразсъдни люде, да завладее кораба, да изостави капитана и който би поискал да го последва в една лодка, да изпепели Амарилида и да се установи на тази земя, за да изгради едно ново общество далеч от всякакъв познат свят. Роберто го попита дали това е Ескондида и онзи поклати тъжно глава.
С благоволението на пасатите се изкачиха отново на северозапад и попаднаха на група острови, обитавани от диваци с кехлибарена кожа; размениха с тях дарове и гостуваха на празненствата им, много радостни и оживени от момичета, танцуващи с движенията на тревите, които се люлееха на плажа почти досами водата. Под предлог, че рисува тези създания (и го правеше с известно умение), рицарят, който трябва да не беше давал обет за целомъдрие, положително има случай да се съвкупи плътски с няколко от тях. Екипажът поиска да последва примера му и капитанът ускори отплаването. Рицарят се колебаеше дали да не остане: струваше му се прекрасен начин да завърши живота си, прекарвайки дните в рисуване надве-натри. Но после реши, че това не е Ескондида.
Обърнаха пак на северозапад и намериха един остров с много кротки туземци. Спряха за два дни и две нощи и малтийският рицар взе да им разправя истории: разправяше ги на диалект, който дори Роберто не разбираше, а те пък съвсем, но си помагаше с рисунки върху пясъка и жестикулираше като актьор, извиквайки въодушевлението на местните жители, които го запрославяха като „Туситала, Туситала!“133 Рицарят се размисли пред Роберто колко хубаво би било да завърши дните си сред тези хора, разказвайки им всичките митове на вселената. „Но това ли е Ескондида?“, попита Роберто. Рицарят поклати глава.
Той е умрял в корабокрушението, размишляваше Роберто на Дафна, а аз съм намерил може би неговата Ескондида, ала не ще мога никога да му го разкажа, нито да го разкажа на някой друг. Сигурно затова пишеше на своята Синьора. За да се преживява, трябва да се разказват истории.
Последният въздушен замък на рицаря бе една вечер, само на няколко дни и недалеч от мястото на корабокрушението. Плаваха край бреговете на архипелаг, до който капитанът бе решил да не се приближават, тъй като доктор Бърд, изглежда, не го сдържаше да продължи пак към Екватора. В хода на пътуването на Роберто се бе сторило очевидно, че поведението на капитана не е като това на мореплавателите, за които беше слушал да се разказва и които си водеха подробни бележки за всички нови земи, усъвършенстваха картите си, рисуваха формата на облаците, чертаеха линията на бреговете, събираха местни предмети… Амарилида се носеше напред като да беше пътуващата пещера на някой алхимик, погълнат единствена от своето Творение в Черно, равнодушен към големия свят, който се откриваше пред него.
132
Мас Афуера — цялото пътешествие на Амарилида е низ от загатнати отправки към прочути, най-вече от литературата, острови или герои; Мас Афуера е островът от архипелага Хуан Фернандес, на който е живял „истинският Робинзон“, т.е. морякът Селкирк, прототипът на героя на Дефо. — Б.пр.
133
Туситала или „разказвачът на приказки“ — така жителите на островите Самоа нарекли Робърт Луис Стивънсън, който прекарал сред тях последните четири години от живота си. — Б.пр.