Островът от предишния ден
- Автор: Эко Умберто
- Язык: болгарский
- Переводчик: Толя Радева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът от предишния ден». Краткое содержание книги:
Този път Еко е избрал XVII век за своята виртуозна игра с огледала, в които се мяркат образите на Галилей, Монтеверди, Караваджо, Сервантес, Рубенс, Шекспир, Вермеер, Паскал… Дневник на корабокрушенец, загадъчен остров, заговори, любовни послания и афоризми — какво ли няма в този превъзходен роман, една истинска енциклопедия, чието богатство предизвиква читателя, мобилизира ума и сетивата му, поднася му ключ към отминалото хилядолетие.
Зад буретата с вода откри други четири с ракия. Качи се в килера и провери пак тамошните буренца. Бяха всичките с вода — знак, че онова с ракията, което бе намерил предния ден, беше пренесено от долу горе с цел да го въведе в изкушение.
Вместо да се обезпокои от уловката, слезе пак в трюма, занесе горе още едно буренце с питие и пак пи.
После се върна в трюма, представяме си в какво състояние, и се спря, усещайки миризмата на стеклата се в сентината129 гнилоч. По-надолу не можеше да се отиде.
Трябваше значи да тръгне назад, към кърмата, ала светилникът вече гаснеше и се спъна в нещо; разбра, че върви сред баласта, точно там, където на Амарилида доктор Бърд бе отворил място за постелята на кучето.
Но тъкмо в трюма, между петна от влага и остатъци от складираната храна, съгледа следа от крак.
Беше вече дотолкова сигурен в присъствието на Натрапник на борда, щото едничката му мисъл бе как най-после е получил доказателството, че не е пиян — доказателство впрочем, което пияните търсят на всяка крачка. Във всеки случай очевидността беше искряща, ако можеше да се каже така за лутането сред мрак и отблясъци от фенер. Сигурен вече, че Натрапника го има, не помисли, че след толкова сноване напред-назад следата можеше да я е оставил самият той. Качи се обратно горе, решен да обяви война.
Беше на залез. Беше първият залез, който виждаше след пет дни на нощи, зазорявания и изгреви. Няколко черни, почти успоредни облака обрамчваха по-далечния остров, сгъстяваха се покрай върха и оттам просветваха като мълнии на юг. Брегът се изрязваше тъмен от морето, вече в светломастилено, докато небето нататък бледнееше в изплавения и морен цвят на лайкучка, сякаш слънцето не възславяше там отзад своята саможертва, а бавно потъваше в унес и искаше небето и морето да съпровождат под сурдинка това негово захождане.
Роберто обаче се усети в прилив на войнствени духове. Реши да обърка врага. Отиде в стаичката с часовниците и пренесе на палубата колкото можа от тях, разполагайки ги като гъбките на билярд: един срещу гротмачтата, три на юта, един срещу скрипеца, други още около фокмачтата и по един на всеки отбор и люк, така че понечеше ли някой да мине оттам по мрак, щеше да се препъне.
После нави механичните (без да съобрази, че с това си действие ги правеше осезаеми за врага, когото искаше да изненада) и обърна клепсидрите. Огледа палубата, осеяна с машини на Времето, горд от техния шум, сигурен, че той ще хвърли в смут Врага и ще го забави в пътя му.
Залагайки невинните капани, сам стана пръв тяхна жертва. Докато нощта се спускаше над съвършено тихото море, ходеше от един на друг от тези метални комари да слуша бръмченето им на мъртва същност, да съзерцава как капките вечност се стопяват сълза по сълза, да се изпълва със страх пред това пълчище пиявици безусто ненаситни (така пише, наистина), тези зъбати колела, които раздираха деня му на дрипи от мигновения и поглъщаха живота в музиката на смъртта.
Спомняше си една фраза на отец Емануеле: „Какво най-отрадно Зрелище, ако ли през едно Стъкло на Гърдите можеха да прозират поривите на Сърдцето като в Часите!“ На светлината на звездите стоеше заслушан в бавното отронване на пясъчни зрънца, шепот в молитвата на една клепсидра, и се впускаше в разсъждения над тези стиски мигове, над тези последователни анатомии на времето, над тези пролуки, през които един подир друг се процеждат часовете.
Но от ритъма на отлитащото време извличаше предвестието за собствената си смърт, към която отиваше мах след мах, доближаваше късогледите си очи, за да разчете логогрифа от струи, с тръпен троп превръщаше една водна машина в течен ковчег и накрая се нахвърляше с хули върху тези астролози измамници, способни да му предскажат само вече отминалите часове.
И кой знае какво още щеше да напише, ако не беше изпитал нуждата да се откъсне от поетичните си чудатости, както преди беше изоставил хронометричните си чудатости — и не по своя воля, а защото, имайки във вените си повече ракия, отколкото кръв, бе позволил това тик-так постепенно да стане за него кашлюкащо нани-на.
Сутринта на шестия ден, разбуден от последните още хъркащи машини, видя сред часовниците — всичките разместени — да ровят два малки жерава (жерави ли бяха?), които, кълвейки неспокойно, бяха съборили и строшили една от най-хубавите клепсидри.
Натрапникът, ни най-малко уплашен (и наистина защо ли трябваше да бъде — той, който знаеше чудесно кой е на борда?), беше пуснал — нелепа шега за нелепа шега — от волиерата двете пернати. За да обърне с главата надолу моя кораб, плачеше Роберто, да покаже, че е по-могъщ от мен…
129
Сентина (лат. sentina) — най-долната част на кораба, шахтата в подтрюмовото пространство; в нея се събират водите и отпадните течности, които после се изпомпват. — Б.пр.