Островът от предишния ден
- Автор: Эко Умберто
- Язык: болгарский
- Переводчик: Толя Радева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът от предишния ден». Краткое содержание книги:
Този път Еко е избрал XVII век за своята виртуозна игра с огледала, в които се мяркат образите на Галилей, Монтеверди, Караваджо, Сервантес, Рубенс, Шекспир, Вермеер, Паскал… Дневник на корабокрушенец, загадъчен остров, заговори, любовни послания и афоризми — какво ли няма в този превъзходен роман, една истинска енциклопедия, чието богатство предизвиква читателя, мобилизира ума и сетивата му, поднася му ключ към отминалото хилядолетие.
Но защо пък жерави, питаше се, свикнал да вижда всяка случка като знак и всеки знак като емблема. Какво ли е искал да покаже? Напрягаше се да се сети за значението на жеравите, доколкото си спомняше от „Символичният свят“ на Пичинели или от Валериано, но не намираше отговор. Сега ние отлично знаем, че не е имало нито цел, нито замисъл в онази Градина на Изумленията, Натрапникът вече е губел разсъдък не по-малко от него; но Роберто не можеше да го знае и се мъчеше да разчете онова, което не беше нищо друго освен ядна драскулка.
Ще те пипна, ще те пипна, проклетнико — извика. И още сънен, грабна сабята и се хвърли отново към трюма, преобърна се по стълбичките и се озова в една още неизследвана зона между снопове вършини и камари прясно отсечени дънерчета. Но при падането си бе разбутал дънерите и търкаляйки се заедно с тях, се намери с лице върху някаква решетка да диша пак противната миризма на сентината. И съзря с крайчеца на окото си да шават скорпиони.
Възможно е с дървата да са попаднали в трюма и насекоми, не зная дали са били точно скорпиони, но такива ги видя Роберто, естествено завъдени от Натрапника, за да го отровят. За да се изплъзне от опасността, задраска нагоре по стълбичката; но върху дърветата тичаше и оставаше на място, дори губеше равновесие и трябваше да се вкопчи в стълбата. Най-сетне се изкатери и откри порезна рана на мишницата си.
Очевидно се бе ранил със собствената си сабя. И ето че Роберто, вместо да мисли за раната, се връща при дървата, търси трескаво между гредите оръжието си, което е изцапано с кръв, отнася го в надстройката и излива ракията върху острието. После, тъй като не получава никакво облекчение, праща по дяволите всичките начала на своята наука и излива спирта върху мишницата. Призовава неколцина светци с твърде голяма фамилиарност, хуква навън, където започва проливен дъжд, под който жеравите изчезват в полет. Хубавият порой го стряска: разтревожва се за часовниците, тича напред-назад да ги настани на сушина, наранява сега пък крака си, който хлътва в някаква скара, прибира се на закрито на един крак като жерав, съблича се — и като единствена реакция на тези събития без смисъл, сяда да пише, докато дъждът отпърво зачестява, после утихва, за няколко часа пак изгрява слънце и накрая пада нощта.
И толкова по-добре за нас, че пише — така ни е дадено да разберем какво му се е случило и какво е открил по време на плаването си на Амарилида.
19.
Сияйно Мореплаване
Амарилида беше потеглила от Холандия и бе направила бърза отбивка в Лондон. Тук бе натоварила крадешком нещо през нощта, като моряците бяха образували верига от палубата до трюма и Роберто не бе успял да разбере каква е работата. После бе поела на югозапад.
Роберто описва развеселен компанията на борда. По всичко личеше, че капитанът бе вложил най-голямо старание в подбора на отвеяни и ексцентрични пасажери, които да използва като предлог за отплаване, без да го е грижа дали после нямаше да ги изгуби по пътя. Деляха се на три дружини: онези, които бяха разбрали, че корабът ще плава на запад (като двойка галисийци, решили да заминат при сина си в Бразилия, и един стар евреин, дал обет да отиде на поклонение в Йерусалим по най-дългия път); онези, които още нямаха ясни представи относно протяжността на земното кълбо (като неколцина авантюристи, намислили да търсят щастието си на Молукските острови, а биха ги достигнали по-лесно по източния път); и най-сетне други, които си бяха направо изиграни, като група еретици от пиемонтските долини, които възнамеряваха да се присъединят към английските пуритани по северните брегове на Новия Свят и не знаеха, че корабът, напротив, щеше да се насочи право на юг с първа спирка в Ресифе. Когато се догадиха за вероломството, Амарилида тъкмо пристигаше в тази колония — тогава в холандски ръце — и така или иначе склониха да бъдат оставени в това протестантско пристанище от страх да не си навлекат по-големи беди сред португалците. В Ресифе после корабът качи един рицар от Малта с лице на флибустиер, наумил си да изнамери острова, наречен Ескондида130, за който му бил говорил някакъв венецианец и чието местонахождение той не знаеше, а никой друг на Амарилида не беше и чувал името му. Знак, че капитанът търсеше пасажерите си, както се казва, със свещ.
Никой не си бе дал грижа за доброто разположение на тази малка тълпа, която се трупаше в подпалубното пространство: докато прекосяваха Атлантида, храна не бе липсвала, а нещо бяха понабавили и по американските брегове. Но подир едно плаване сред дълги-дълги проскубани облаци и бледонебесно небе, отвъд Fretum Magellanicum131, почти всички, освен гостите от ранг, се бяха видели в принуда поне два месеца да пият вода, от която се получаваха гърчове, и да ядат сухари, които воняха на миша пикня. И няколко души от екипажа заедно с много пътници бяха измрели от скорбут.
130
… острова, наречен Ескондида (исп.) — Скрития остров. — Б.пр.
131
Fretum Magellanicum (лат.) — Магелановия проток. — Б.пр.