Жълтите очи на крокодилите
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Жълтите очи на крокодилите». Краткое содержание книги:
- Ще го почакам в кабинета му - просъска тя и си тръгна.
- Добре - отвърна Рьоне, - ако го зърна, ще му предам, че сте тук.
През това време, клекнали в тъмния кабинет на Рьоне, Марсел и
Жозиан продължаваха шепнешком да се сдобряват.
- Изневери ли ми с Шавал?
- Не, не съм ти изневерила... просто една вечер не успях да се преборя с черните мисли, които ме бяха връхлетели. Просто се случи той, оказа се подръка... Можеше да е всеки друг, без значение.
- Все пак ме обичаш мъничко, нали?
Беше се доближил и бедрото му се притискаше към бедрото на Жозиан. Поради неудобната и изморителна поза парещият му дъх излизаше на пресекулки.
- Не мъничко, а те обичам, мечо, дебеланко мой... - тя въздъхна и отпусна глава на рамото на Марсел. - Ох, ако знаеш само колко ми липсваше!
- И ти също! Представа си нямаш.
Двамата клечаха, учудени, притиснати един до друг, като избягали от час ученици, които се крият, за да пушат. Шушнеха си в тъмното и горещо помещение, пропито от тежката миризма на мокра вълна.
Останаха така дълго време, без да шукнат, без да отворят уста. Пръстите им се преплитаха, опипваха се, отново се опознаваха и Жозиан преоткриваше цялата нежност и топлина като познат пейзаж от детството. Очите им свикнаха с мрака и вече различаваха очертанията на предметите. „Пука ми, че е дърт, дебел и грозен, той е моят мъж, моето притежание, което обичам, което ме разсмива, кара ме да тъгувам, знам всичко за него, мога да го опиша от главата до петите със затворени очи, знам какво ще каже, преди още да си е отворил устата, знам какво се крие в главата му, в малките му хитри оченца, в дебелото му шкембе... Със затворени очи мога да разкажа какво представлява този мъж.“
Останаха дълго време така, потънали в мълчание. Бяха си казали всичко и най-вече се бяха намерили отново. Изведнъж Марсел се изправи. Жозиан му прошепна:
- Внимавай! Тя може да е зад вратата!
- Пука ми! Ставай, душко, ставай... Тъпо е да се крием. Нищо лошо не правим, нали, душко?
- Ела тук! Сядай!
- Не, изправи се! Искам да те питам нещо. Нещо прекалено важ-но, за да го чуеш клекнала на пода.
Жозиан се изправи, изтупа прахта от полата си и попита със смях:
- Може би ще ми поискаш ръката?
- Много повече от това, много повече, душко!
- Какво ли е може да е... Щото да знаеш, на трийсет и осем лазарника само това още не ми се е случило, да мина под венчило! Никой не ми е правил предложение за женитба. Вярваш ли ми? Като си помисля само колко съм мечтала... На заспиване си казвах, че в деня, в който някой ми направи предложение, ще кажа „да“. За да нося и аз халка и да не бъда повече сама. За да се храним двама на масата, покрита с мушама, да си разказваме как ни е минал денят, да си капем капки в носа, да теглим жребий на кого ще се падне крайчето на хляба...
- Не слушаш какво ти казвам, душко... казах „много повече“.
- Ами тогава... предавам се.
- Погледни ме, душко. Погледни ме в очите...
Жозиан го погледна. Той беше сериозен като папата, когато благославя множеството на Великден.
- Гледам те... в очите.
- Това, което ще ти кажа, е важно... Много важно!
- Слушам те...
- Обичаш ли ме, душко?
- Обичам те, Марсел.
- Ако ме обичаш, ако наистина ме обичаш, докажи го: роди ми дете, мое детенце, на което ще дам името си. Един малък Гробз.
- Какво каза, Марсел? Може ли да повториш?
Марсел повтори, потрети, продължи да повтаря. Тя го следеше с очи, сякаш думите вървяха на някакъв екран. Думи, които не смогваше да разчете. Той продължи да говори, обясняваше, че копнее за това дете от години, че го познава до най-малката подробност, познава формата на ушичките му, цвета на косицата, ръчичките, нашареното му с венички дупенце, гънките по крачетата, сладките ноктенца и мъничкото носленце, което се бърчи, докато бебето суче.